Вампирът Лестат

— По-бързо, вие двамата! — изрече рязко женски глас на френски. — Какво чакате, църквата да го обяви за чудо ли? — и ме вкараха на седалката с кожена тапицерия, преди да съм се усетил какво се случва, а аз повлякох Луи върху себе си, та му се наложи да се изкатери върху мен и да се прехвърли отзад.

Поршето се наклони напред и разпръсна търчащите насам-натам пред фаровете смъртни. Взрях се в стройната фигура на шофьорката до мен — русата й коса се стелеше по раменете, изцапаната й филцова шапка бе нахлупена над очите.

Искаше ми се да я обгърна с ръце, да я покрия с целувки, да притисна сърцето си до нейното и да забравя за всичко друго на света. По дяволите да вървят тези малоумни голишарчета! Но когато тя с рязък десен завой изскочи от портата на оживената улица, поршето едва не се прекатури пак.

— Габриел, престани! — изкрещях и я хванах за ръката. — Не го направи ти, нали? Не ги изгори ти?

— Не, то е ясно — отвърна тя на най-чист френски, без дори да ме погледне. Изглеждаше неустоима. Стиснала с два пръста кормилото, тя пак го завъртя и отново зави рязко на деветдесет градуса. Поехме към магистралата.

— Значи ни откарваш далеч от Марий! — възкликнах. — Спри!

— Тогава нека той да вдигне във въздуха микробуса, който ни преследва! — избухна тя. — Тогава ще спра!

Обърнах се и го видях зад рамото на Луи — чудовищна кола, която се носеше със смайваща скорост. Приличаше на разраснала се катафалка — черна грамада, с ред хромови зъби на чипоносата предница и четирима немъртви, които ни гледаха злобно иззад затъмненото предно стъкло.

— Не можем да се измъкнем и да им избягаме при това оживено движение! — заявих. — Обърни. Върни се към залата. Габриел, обърни!

Но тя продължи напред, като бясно лъкатушеше между моторните возила. Някои в паника отбиваха встрани.

Бусът ни застигаше.

— Това е военна машина, ето какво! — възкликна Луи. — Сложили са й желязна броня. Ще тръгнат на таран тия малки чудовища!

Ах, бях объркал играта. Бях ги подценил. Бях взел предвид само собствените си възможности в тази модерна епоха, но не и техните.

И все повече и повече се отдалечавахме от единствения безсмъртен, който можеше да ги запрати на оня свят. Е, аз щях да се заема с тях с удоволствие. Като за начало щях да им пръсна предното стъкло, после да им откъсна главите една по една. Отворих прозореца, подадох се навън до кръста, вятърът развя косата ми, а аз се взрях в грозните им бели лица зад стъклото.

Когато се стрелнахме нагоре по наклонената отбивка към магистралата, те почти ни се бяха покачили отгоре. Добре. Да дойдат малко по-близо и щях да скоча. Но колата ни рязко намали скоростта — Габриел не можеше да се промуши между колите напред и да ги изпревари.

— Дръжте се, напада! — изкрещя тя.

— Да бе, друг път! — извиках. След миг се готвех да скоча от покрива и да се стоваря върху тях като таран.