Вариант 13

— Сев, сигурна ли си, че… — започна Нортън, но не можа да довърши.

Тя се усмихна да го успокои.

— Да, сигурна съм. От доста време го обмислям. Уморена съм, Том. Писна ми през половината време да съм надрусана, а през останалото да се събуждам от болка и да осъзнавам, че, уви, още не съм мъртва. Време е да приключа, да се свърши веднъж и завинаги.

Обърна се отново към Карл.

— У теб ли е?

Той извади хлъзгавото бяло пакетче и й го показа. Светлината на укрепващото утро се отрази в лъскавата обвивка. Да се откаже от светлината щеше да е най-трудното. Тя се ливваше необуздано и танцуваше из стаята всяка сутрин, когато дръпнеха завесите, и заради нея почти си струваше да не е съвсем мъртва след поредната нощ. Пак в светлината се впиваше Севги със зъби и нокти, за да издържи дългите спадове и водовъртежи на сънищата и будуването нощем. Ако не беше светлината, отдавна да е сложила точка. Сигурно би издържала още няколко утрини, пак заради нея, ако не беше толкова дяволски уморена.

— Татко. — Гласът й беше толкова слаб и прекършен, че всяка дума й костваше усилия. — Ще ме боли ли?

Мурад се изкашля, гърлото му се беше стегнало. После поклати глава.

— Не, миличка. Ще е като… — Изскърца със зъби, за да не се разплаче. — Ще е все едно заспиваш.

— Това е добре — прошепна тя. — Малко свестен сън ще ми е от полза.

Потърси погледа на Карл. Кимна му. Гледаше го как отваря пакета. Ръцете му се движеха прецизно, докато отделяха компонентите на комплектчето. Сякаш не съзнаваше действията си — навярно беше правил същото на десетки бойни полета в миналото. Севги погледна Том Нортън и го видя, че плаче.

— Том — нежно каза тя. — Ела и ми хвани ръката. Татко, ела и ти. Не плачи, татко. Не плачете, моля ви. Трябва да сте доволни, че повече няма да ме боли.

Погледна Карл. При него нямаше сълзи. Лицето му беше като черен камък, докато приготвяше спринцовката. Вдигна я нагоре към светлината, а с топлите и загрубели пръсти на другата си ръка опипа меката свивка при лакътя й да намери вената. Срещна погледа й и кимна.

— Само ми кажи кога — прошепна той.

Тя плъзна още веднъж поглед по лицата на тримата. Усмихна се на всеки, стисна ръцете им. После отново погледна Карл, впи очи в лицето му и прошепна:

— Готова съм.

Той се приведе над нея. Севги усети мигновено убождане в ръката си, паузата, докато Карл вкара лекарството, и всепоглъщащата топлина на пръстите му, а после и убождането, и топлината изчезнаха. Той избърса с памуче мястото, пръсна й нещо хладно и притисна памучето. Тя протегна врат да скъси разстоянието помежду им и бръсна сухите си като пергамент устни по небръснатата му буза. Вдиша миризмата му и се отпусна назад. Прекрасна пощипваща топлина се разля по тялото й, прогонваше болката по пътя си.

Тя зачака онова, което идваше после.