Вариант 13
- Автор: Морган Ричард
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-837-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Вариант 13». Краткое содержание книги:
— Да, но Манко ми каза, че имал братовчед, който е лежал точно в този затвор, щатския на Южна Флорида. Информационното замъгляване около Исабела Гайосо може и да ни затрудни, вярно, но затворническите архиви едва ли ще се опънат толкова на н-джина. Ако открием въпросния братовчед, току-виж ни казал нещо полезно.
Нортън кимна и разтърка очи.
— Добре, ще видя какво може да се направи. Бог ми е свидетел, че някаква конкретна задача би ми дошла добре в момента. Знаеш ли как се казва?
— Не. Може фамилията му да е Бамбарен, но се съмнявам. Не останах с впечатлението да е от най-близките роднини на Манко.
— А кога е лежал знаем ли?
— Не, но едва ли е било отдавна. Сигма е поела щатския в Южна Флорида преди не повече от пет или шест години максимум. Манко позна якето, значи трябва да проверим този период.
— Или пък се е объркал и братовчед му е лежал в друг затвор на Сигма.
— Не мисля, че Манко Бамбарен има проблеми с паметта. Хората като него помнят до дупка, особено когато се отнася за семейството.
— Добре, остави го на мен. — Нортън погледна към стаята на Севги в дъното на коридора. — Виж, на крак съм от вчера сутринта. Трябва да поспя малко. Можеш ли ти да останеш при нея?
— Разбира се. Нали затова съм тук.
Нортън го погледна.
— Обади ми се, ако нещо…
— Да, ще ти се обадя. Върви да поспиш.
Само за миг нещо особено премина между двамата в слабо осветения коридор, нещо, което не се поддаваше на дефиниция. После Нортън кимна, стисна устни и тръгна към изхода.
Карл гледаше след него със скръстени ръце.
По-късно, докато седеше до леглото й под синкавата светлина на нощното осветление и в компанията на мълчаливите машини, му се стори, че усеща как Елена Агиере се промъква тихо в стаята зад гърба му. Не се обърна. Продължи да гледа восъчното, излиняло лице на Севги върху възглавницата, едва доловимото повдигане и спадане на гърдите й под чаршафите. Агиере сигурно се беше приближила достатъчно, за да сложи хладната си ръка на тила му.
— Чудех се кога ще се появиш — тихо каза той.
Севги изплува бавно от съня, събуди се сама, изхвърлена на брега от отлива на ендорфините, и с една особена яснота на мисълта разбра, че вече е време. Задушливият ужас от предишните дни си беше отишъл, беше се сринал сам в себе си поради липса на енергия, която да го поддържа. Сега, най-сетне, се чувстваше повече уморена, гневна и нещастна, отколкото уплашена. И я болеше.
Именно това беше чакала.
„Време е да вървя.“
От другата страна на прозореца утрото се бореше за надмощие. Мека коса светлина се промъкваше през пролуката на старовремските механични пердета. Чакането, помежду ендорфиновите приливи, нощта най-после да се извлече през вратата й се беше сторило като изпълнена с болка и унижение вечност. Полежа така още малко, гледаше как топлата кръпка слънчева светлина се мести по леглото й и мислеше, защото искаше да е сигурна.
Когато вратата се отвори и Карл Марсалис влезе, решението й беше все така твърдо и окончателно, както когато се беше събудила.
— Здрасти — тихо каза той. — Отидох да си взема един душ в банята в дъното на коридора.
— Щастливец си ти — каза тя гърлено и с потрес осъзна колко дълбока и горчива е завистта й към всички, които можеха да си позволят такова простичко удоволствие. В сравнение с това чувствата й заради забежката на Карл с Ровайо изглеждаха нищожни.
„Време е да си вървя.“
Той й се усмихна — може би остротата на гласа й му беше убягнала; или пък я беше доловил и пренебрегнал.
— Искаш ли да ти дам нещо? — попита.
Все този въпрос й задаваше. Тя задържа погледа му и кимна решително.
— Да. Искам да повикаш баща ми и Том.
Усмивката трепна и се изтри от лицето му. Той застина за миг, само я гледаше. После кимна и излезе.
Веднага щом Карл излезе, пулсът й се ускори, усещаше го в гърлото и слепоочията си. Подобно чувство беше изпитвала като новобранец в полицията, първите няколко пъти, когато й се беше налагало да вади оръжието си по време на патрул — внезапното, изкривяващо реалността усещане, което вървеше в комплект с напрегнатите ситуации малко преди нещата да излязат от контрол. Ужасът на последните изтичащи секунди, вкусът на безвъзвратното.