Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Голем, това новият свят ли е, дето идва?
— Да — рече Голем. Той се взираше във Виктор изпод възпалените си клепачи.
— А къде са тогава вашите мокрици? Пеша ли вървят?
— Няма ги мокриците — каза Голем.
— Как така ги няма? — попита Виктор. Той погледна към Диана, а тя мълчаливо се извърна.
— Няма ги мокриците — повтори Голем. Гласът му беше сподавен и на Виктор изведнъж му се стори, че той всеки миг ще заплаче. — Можете да смятате, че изобщо не ги е имало. И не ще ги има.
— Чудесно — каза Виктор. — Хайде да се поразходим.
— Ще тръгвате ли или не? — умърлушено попита Голем.
— Бих тръгнал — усмихна се Виктор, — ама трябва да се отбия в хотела, да си прибера ръкописите… и изобщо — да поразгледам наоколо. Знаете ли, Голем, на мен тук ми харесва.
— Аз също оставам — внезапно рече Диана и слезе от джипа. — Каква работа имам там?
— А тук какво ще правите? — попита я Голем.
— Не знам — каза Диана. — Та нали вече нямам никого освен този човек.
— Е, добре — рече Голем. — Той, да речем, не разбира. Но нали вие разбирате…
— Все пак той трябва да види — възрази Диана. — Не може да тръгне, без да види всичко…
— Точно така — подхвана и Виктор. — На кого ще съм нужен, по дяволите, ако не гледам, нали специалността ми е такава — да гледам.
— Вижте какво, деца — рече Голем. — Осъзнавате ли какво смятате да направите? Виктор, на вас ви разправяха: Ако искате да има някаква полза от вас, останете си на своята страна. Бъдете верен на себе си!
— Цял живот съм бил верен на себе си — каза Виктор.
— Тук няма да имате тази възможност.
— Ще видим — рече Виктор.
— Боже мой! — каза Голем. — Сякаш на мен не ми се иска да остана! Но човек трябва малко да си размърда мозъка! Дявол да го вземе, трябва да си даде сметка какво му се иска и какво е длъжен да направи… — Той сякаш се мъчеше да убеди самия себе си. — Ех, вие… Ами оставайте, щом толкова искате. Желая ви приятно прекарване. — Голем превключи скоростите. — Къде е тетрадката, Диана? Аха, ето я. В такъв случай ще я взема със себе си. На вас тя няма да ви трябва.
— Да — каза Диана. — И той така искаше.
— Голем — рече Виктор. — А вие защо бягате? Та нали вие искахте този свят.
— Аз не бягам — строго каза Голем. — Аз тръгвам. Оттук, където вече не съм нужен, натам, където все още съм нужен. За разлика от вас. Сбогом.
И той замина. Диана и Виктор се хванаха за ръце и тръгнаха нагоре по булеварда на Президента през пустия град да посрещнат настъпващите победители. Не разговаряха, вдишваха с пълни гърди необичайно чистия и свеж въздух, жумяха на слънцето и от нищо не се страхуваха. Градът се беше втренчил в тях през пустите прозорци, много странен беше този град — покрит с плесен, хлъзгав, прогнил, разкапващ се, целият в някакви злокачествени петна, изглеждаше като прояден от екзема, сякаш много години беше гнил на морското дъно и накрая бяха го извадили на повърхността за посмешище на слънцето, и след като му се присмя до насита, сега слънцето се беше захванало да го разрушава.
Покривите се топяха и се изпаряваха, ламарината и керемидите димяха с ръждив пушек и изчезваха пред очите им. В стените се отваряха пролуки, растяха и се плъзгаха настрана, като разкриваха изтъркани тапети, олющени креватчета, куци мебели и избелели снимки. Плавно се прекършваха и се стопяваха стълбовете на уличните лампи, във въздуха се разтваряха будки и рекламни табла — всичко наоколо пукаше, тихо шумолеше и ромонеше, ставаше на шупли, после прозрачно, превръщаше се в мръсна пряспа и изтляваше. Кулата на кметството в далечината промени очертанията си, залюля се и се сля със синевата на небето. Известно време в лазура остана да виси сам-самичък часовникът на кулата, после и той изчезна…
Край на ръкописите ми, весело си помисли Виктор. Наоколо града вече го нямаше — тук-таме стърчеше по някой залинял храсталак, срещаха се болни дървета и островчета зелена трева, само далече отвъд мъглата все още можеха да се различат някакви здания, останки от здания, здания-призраци, а близо до някогашната павирана улица, на каменното стълбище, което не водеше за никъде, седеше Теди, протегнал ранения си крак и сложил до себе си патерицата.
— Здрасти, Теди — зарадва се Виктор. — Остана, а?
— Аха… — рече Теди.
— Защо така?
— Да вървят по дяволите! — каза Теди. — Натъпкаха се като сардели, крака си нямаше къде да протегна. Казвам на снахата: Абе, глупачко, за какво ти е малкият бюфет? А тя ми вика да си затварям устата… Плюх им тогава в мутрите и останах.