Изворът [bg]

Тя стоеше с ръка, изпъната зад гърба. Пръстите й се притискаха в парапета. Каза:

— Не исках такова нещо.

— Знам. Но ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че направи грешка. Ти ми позволи да видя най-чистата личност, която съм срещал.

— Не е ли нелепо, като се има предвид как се запознахме?

— Доминик, през целия си живот дърпам конците на света. Видял съм какво ли не. Мислиш ли, че няма да разпозная чистотата — дори и под отблъскващата маска, избрана от теб? Но моите чувства не бива да влияят на решението ти.

Тя не можеше да откъсне очи от него и не можеше да повярва, че е преживяла изминалите часове. Устата й изразяваше нежност. Той виждаше това изражение. Помисли си, че всяка дума, изречена от него този ден, бе на нейния език, че предложението и начина, по който го направи, бяха част от нейния свят, че той унищожи собственото си намерение, отнемайки й мотива, предложен от самия него. Не е възможно да търси падение с човека, който й е говорил така. Внезапно й се прииска да го докосне, да му разкаже всичко, да намери миг покой в разбирането му, а след това да го помоли никога повече да не се виждат.

И тогава си спомни.

Той забеляза движението на ръката й. Пръстите й вече не бяха сключени напрегнато около парапета, с което би издала, че се нуждае от подкрепа и придава голямо значение на мига. Пръстите й се отпуснаха и обхванаха парапета, сякаш безгрижно пое юзди, тъй като ситуацията не изискваше повече усилия.

Спомни си Храма на Стодард. Мислейки за мъжа пред нея, който говореше за всеотдайната страст към най-възвишеното и за желанието да брани небостъргачите с тялото си, в спомените й изникна една снимка в „Ню Йорк Банър“ — снимката на Хауърд Роурк, вдигнал очи към „Енрайт Хауз“, и надписа под нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“