Ужас [bg]

Признавам си, че не знаех, че малкото име на лейтенант Левеконт е Хари. Отношенията ни винаги са били приятелски, но напълно официални, и аз помнех, че в списъка на личния състав той беше отбелязан като Х. Т. Д. Левеконт. Сега ме тормози мисълта, че сигурно съм чувал — навярно стотици пъти — как останалите офицери се обръщат към него с Хари, но винаги съм бил твърде зает или погълнат от мислите ми, за да му обърна внимание. Едва след смъртта на лейтенант Левеконт забелязах, че другите мъже го наричат по име.

Името на редник Пилкингтън беше Уилям.

Помня онзи ден в началото на май, когато след кратката обща погребална служба за Левеконт и редник Пилкингтън един от моряците предложи да наречем малкия къс земя, на който бяха погребани, „нос Левеконт“, но капитан Крозиър категорично отхвърли предложението, като каза, че ако започнем да наричаме всяко място на името на погребания там човек, земята ще свърши, преди да ни свършат имената.

Това озадачи мъжете и признавам, че озадачи и мен. Капитанът сигурно се беше опитал да се пошегува, но аз бях шокиран от думите му. Останалите също онемяха от шока.

Може би точно това бе и целта на капитан Крозиър. Повече никой от хората не предложи да наричаме географски обекти с имената на мъртвите ни офицери.

През последните седмици — още преди да напуснем лагера „Ужас“ — у капитан Фицджеймс се наблюдаваха всички признаци на общо изтощение на организма, но преди четири дни той като че ли беше поразен от нещо много по-бързо действащо и мъчително.

От няколко седмици капитанът имаше сериозни проблеми със стомаха и червата, но на 2 юни той внезапно рухна. Протоколът ни по време на поход не позволява да спираме заради болни мъже, а да ги поставяме в някоя от по-големите лодки и да ги теглим заедно с провизиите и останалия товар. Капитан Крозиър се погрижи капитан Фицджеймс да бъде настанен колкото се може по-удобно в собствения му велбот.

Тъй като дългият ни поход на юг се извършва на етапи — теглим по няколко часа пет от десетте тежки лодки на няколкостотин ярда през ужасния чакъл и сняг, като винаги се стараем да се придържаме към брега, вместо да си имаме работа с паковия лед и торосите, и по този начин изминаваме по-малко от миля на ден, — за мен стана практика да оставам с най-болните хора, докато теглещите групи се връщат за останалите пет лодки. Често единствената ми компания в тези часове са само господин Дигъл и господин Уол, които смело се приготвят да сготвят на малките си спиртници топла храна за почти сто умиращи от глад мъже, и няколкото мъже с мускети, които ни пазят от създанието от ледовете или от ескимосите.

Ако не се смятат болните и умиращите.

Гаденето, повръщането и диарията на капитан Фицджеймс бяха ужасни. Безмилостни. Спазмите караха този силен и смел мъж да се свива в зародишна поза и крещи с глас.

На втория ден той се опита да се присъедини към своя отряд при тегленето на велбота — дори офицерите теглят от време на време, — но скоро отново падна. Този път повръщането и спазмите не спираха и за миг. Когато следобед велботът беше оставен на леда, а способните да теглят мъже се върнаха обратно, за да издърпат другите пет лодки, капитан Фицджеймс ми призна, че зрението му е ужасно замъглено и често вижда двойни образи.