Фурията на курсора

— Откога се познаваме, алеранецо? — попита Кайтай.

— Тази есен ще станат пет години — отвърна Тави.

Кайтай вървеше редом с Тави от момента, в който излезе от болницата — първата сграда, която той нареди на инженерите от легиона да възстановят.

Наложително беше да има чисто и сухо място, където да се грижат за ранените и болните, като се има предвид големия брой пострадали и изтощението на Фос и неговите лечители, особено през последните часове на битката, когато лечителите едва успяваха да стабилизират умиращите, а не да ги връщат в строя.

Тави прекара вечерта в посещение на ранените. Всеки път, когато имаше малко свободно време, той ги посещаваше, говореше с тях, въодушевяваше ги колкото може. Беше мъчително да гледа осакатените легионери, всеки от които беше пострадал при изпълнение на неговите заповеди.

Вземаше Кайтай със себе си по време на всяко посещение — всъщност той я вземаше където и да отиде, включително на щабните съвещания. Представляваше я като посланик Кайтай и повече не обясняваше присъствието й по никакъв начин, цялото му поведение показваше, че тя е доверен човек, а тези, които имат въпроси или коментари за нея, по-добре да ги запазят за себе си.

Искаше хората да свикнат да я виждат, да разговарят с нея, докато не разберат, че тя не представлява заплаха. Това беше метод за адаптация от чичовите му уроци по овцевъдство. Тави с удивление си помисли, че по същия начин би обучавал овцете да свикнат с нов овчар или куче.

Тя се отказа от дивашкото си облекло и започна да носи една от униформените туники на Тави, кожени панталони и ботуши за езда. Отряза дългата си коса в стила на легионерите, остана само естественият им цвят, сребристобял.

Докато вървяха, тя кимна.

— Пет години. През това време — каза тя, — опитвала ли съм да те измамя?

Тави посочи с пръст белия белег на бузата си.

— През първата нощ на нашата среща ме награди с това с помощта на каменния си нож. И си мислех, че си момче.

— Ти си муден и тъп. И двамата знаем това. Но опитвала ли съм се някога да те измамя?

— Не — каза той. — Никога.

Тя кимна.

— Тогава имам идея, която трябва да представиш на Първия лорд.

— Наистина?

Тя отново кимна.

— Ние ще възпираме известно време Насаг и неговите хора, нали?

Тави кимна в знак на съгласие.

— Докато Първият лорд не разгроми силите на Калар, ние ще трябва да останем тук, за да сдържаме и притесняваме канимите, като се надяваме да задържим колкото се може повече от тях тук, за да не се притекат на помощ на Калар и така да ангажират част от нашите войски.