Пенрик [bg]

— Да, за щастие. Мадам Дасия намекна, че може да се намери място за мен като придворна дама в домакинството на дука. Не на самата дукеса, а на една от дъщерите ѝ.

— Хм… Това изглежда… добре. Почетна позиция и безопасна.

— Да, Аделис също остана много доволен. Макар че предвид крехката възраст на въпросната дъщеря — момичето е на седем, — ще съм по-скоро бавачка или гувернантка, пак с дрехи втора ръка, но по-хубави. Слугинският табард може да е невидим… — тя очерта правоъгълник пред тялото си, — но пак ще го нося. Много по-важно е спокойствието, което ще получа, облекчението да не се оглеждам постоянно за поредната заплаха.

При което на Пенрик му хрумна една възможна такава.

— Придворните дами не са ли заплашени от притворни господа?

— Ако са на двайсет, може би. Аз съм на трийсет. Откакто овдовях и без чужда помощ защитавам успешно добродетелта си. — И изкриви лице в трудна за разгадаване гримаса. — Оказа се по-лесно, отколкото очаквах.

— О. — Той вдиша дълбоко, събра смелост и хвана ръката ѝ. — Найкис, имам ли някаква надежда, с теб?

Ала тя върна обезсърчително топката в неговото поле:

— Ще трябва да си по-конкретен, ако очакваш да ти отговоря. Надежда за какво?

— Чувал съм, че е лоша стратегия да заложиш всичко от първия път, но въпреки това ще го направя. Женитба?

Думите му бяха посрещнати с дълго и тягостно мълчание. Притеснен, Пенрик призова нощното си зрение с надежда да разчете лицето ѝ. Всички познати му линии и извивки бяха все така обичливи, но не излъчваха обич. Не излъчваха и омраза или неприязън, нито друга силна емоция. Беше лице на жена, която е изправена пред чудовищен куп неприятни задачи, с които няма силите да се заеме.

„Ами да, как иначе“ — вметна Дез неканена. Макар че Пен изрично я беше помолил да се въздържа от коментар.

„Диалогът е разговор между двама. Не между трима. Нито между четиринайсет, Дез.“

„Пенрик, бедната жена е изтощена. Усетът ти към правилния момент е по-лош и от този на Чадро, кълна се.“

„Чадро не би могъл да улучи по-добър момент, защото такъв не съществува дори теоретично“ — възрази той.

„Напротив. Човекът просто закъсня с един век“ — измърмори Мира, а Пен се направи, че не я е чул.

— Заради демона ли? — попита той направо. Случвало се бе и преди. Жените, привлечени от хубавото му лице и сбърканите си представи за охолния и интересен живот на магьосниците, бързо стигаха до извода, че Пен е ходещо бедствие, и хукваха да се спасяват като паникьосани кончета, нагазили в плаващите пясъци на тресавище.