Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Той пестеше във всичко, доколкото това беше възможно, без да се излага на одумки, но не и в дрехите си, които шиеше винаги у най-елегантния шивач в Хамбург и за поддържането и допълването на които не жалеше средства. Една врата, която изглеждаше да води в друга стая, затваряше просторната ниша, взидана в една от стените на облекалнята. Там, на дълга редица от куки, обтегнати върху извити дървени закачалки, висяха жакетите, смокингите, сюртуците и фраковете за всички сезони и степенувани за всички тържествени официални случаи; панталоните пък, събрани, грижливо в гънките, бяха натрупани върху няколко стола. В скрина, отгоре на който беше поставено огромно огледало и се виждаха безчислени гребени, четки и препарати за поддържане на косите и мустаците, лежеше голям запас от най-различни долни дрехи, които постоянно биваха сменявани, прани, износвани и допълвани.

В тая облекалня той прекарваше дълго време не сама заран, а и преди всяка гощавка, преди всяко заседание в сената, преди всяко публично събрание, накъсо — винаги когато предстоеше да се покаже и движи между хора, дори преди всекидневните обеди и вечери в къщи, на които освен него седяха още само жена му, малкият Йохан и Ида Юнгман. И когато излезеше оттук, чистото бельо върху тялото му, безукорната и дискретна елегантност на костюма му, грижливо измитото лице, уханието на брилянтина по мустаците му и резливохладният вкус на употребената вода за устата му доставяха онова чувство на задоволство и готовност, с което тръгва към сцената актьор, гримирал се съвършено във всички подробности... Действително битието на Томас Буденброк не се различаваше от онова на актьор, но на актьор, на когото целият живот, до най-невзрачната всекидневна дреболия, се е превърнал в представление — представление, което с изключение на няколко къси часа за уединение и отмора постоянно налага да се напрягат и хабят всички сили. Пълната липса на искрен, жарък интерес, който би могъл да го увлече, обедняването и опустяването на душата му — опустяване тъй силно, че почти непрекъснато го чувствуваше като някаква неопределена, угнетителна горест, — свързани с неумолимото вътрешно задължение и твърда решителност: на всяка цена да бъде достолепен и представителен, да потулва с всички средства вътрешната си немощ и да спазва „външните форми“ — всичко това беше превърнало битието му в нещо изкуствено, преднамерено, принудено; той самият стигна дотам, че всяка негова дума, всяко движение, всяко най-нищожно действие между хора бяха се превърнали в напрегната и съсипателна актьорска игра.