Борбата [bg]

Беше гладна. Някой беше подредил във всекидневната на Рамзи богат асортимент от сандвичи, които изглеждаха изкушаващо добре. Елена си взе хартиена чинийка и подреди в нея няколко сандвича, без да обръща внимание на насъбралите се около голямата маса от дъбово дърво ученици. Нямаше да разговаря с тях, освен ако те първи не я заговореха. Вместо това посвети цялото си внимание на освежителните напитки, след което си проправи път сред навалицата до подносите, за да си избере от различните видове сирене и кракери, после опита и гроздето, като се оглеждаше внимателно, за да не пропусне нещо по-апетитно.

Така успя да привлече още по-силно всеобщото внимание, което й бе ясно дори и без да вдига поглед от масите с храна. Накрая умишлено задъвка бавно една от солетите, като я задържа да стърчи между зъбите си, преди да се извърне от масата.

— Мога ли и аз да отхапя?

Очите й се изцъклиха. Дъхът й секна. Мозъкът й блокира, отказвайки да регистрира ставащото, като я остави безпомощна и уязвима. Но макар рационалното й мислене да се бе изпарило, сетивата й продължаваха да регистрират безмилостно: черните му очи доминираха в зрителното й поле, полъхът на някакъв одеколон подразни ноздрите й, кожата й усети как двата му дълги пръста повдигнаха брадичката й. Деймън изправи главата й нежно и прецизно, преди да се наведе към нея и да отхапе от другия край на солетата.

В този миг само броени сантиметри разделяха устните им. Той се наведе, за да отгризне втори път, но мозъкът на Елена най-после реагира. Тя се отдръпна назад, сграбчи остатъка от солетата и ядосано я захвърли настрани. Той обаче я улови във въздуха — виртуозна демонстрация на завидно бързите му рефлекси.

Очите му си оставаха приковани в нейните. Накрая девойката успя да си поеме дъх и да отвори уста, без да е сигурна какво ще каже. Най-вероятно щеше да изкрещи. Да предупреди всичките тези хора да побегнат навън в нощта. Сърцето й биеше бясно като парен чук, а зрението й се замъгли.

— Кротко, кротко. — Той пое хартиената чинийка от ръката й, а после хвана и китката й. Но я държеше леко, както когато Мери пое ръката на Стефан, за да му измери пулса. И докато тя продължаваше да го гледа втренчено, с отворена уста, той я погали по ръката с палеца си, сякаш искаше само да я успокои. — Кротко. Всичко е наред.

Какво правиш тук, веднага изникна въпросът в главата й. Всичко наоколо й се струваше обляно в странна и неестествена светлина. Беше като един от онези кошмари, в които всичко е най-обикновено също като в ежедневието, но после изведнъж се случва нещо гротескно. Той щеше да ги убие.