Борбата [bg]

— Да — отвърна Деймън лаконично.

— Щастливец си, че можеш да си тръгнеш, когато си поискаш — отбеляза Елена. Не знаеше какво я прихвана, да се опита да смъкне маската му.

— Късметът няма нищо общо с това — каза Деймън. — Обичаш ли да танцуваш?

— Какво следваш?

Той й се усмихна.

— Американски фолклор. Знаеш ли, че ако имаш бенка на врата, това означава, че ще бъдеш богата? А сега ще възразиш ли, ако проверя?

— Аз възразявам. — Гласът дойде зад гърба на Елена. Беше ясен, студен и тих. Елена бе чувала Стефан да говори с този тон само веднъж — когато залови Тайлър да се опитва да я изнасили в гробището. Пръстите на Деймън застинаха на гърлото й и тя, освободена най-после от магията, отстъпи крачка назад.

— А теб това какво те засяга? — рече той.

Двамата стояха лице в лице под леко примигващата жълта светлина от медния полилей.

Елена трескаво се разрови из пластовете на собствените мисли, все едно че загребваше в дебел слой парфе. Всички ги зяпаха напрегнато. За тях това навярно изглеждаше по-интересно и от филм… Не бях забелязала, че Стефан е по-висок… Бони и Мередит сигурно вече се чудят какво, по дяволите, става… Стефан е вбесен, но още е слаб, не се е възстановил напълно… Ако сега се нахвърли върху Деймън, ще загуби двубоя…

И всичко това пред всичките тези хора. Мислите й рязко секнаха, сякаш всичко си дойде на мястото. Ето за какво се бе вмъкнал Деймън тук, за да подтикне Стефан да го нападне, очевидно непровокирано. Нямаше значение какво ще се случи след това, Деймън така или иначе щеше да е победител. Ако сега Стефан му се нахвърли, това ще бъде само още едно доказателство за склонността му към насилие. И още една улика в полза на обвинителите на Стефан. А ако Стефан изгуби битката…

Това ще означава да се прости с живота си, помисли си Елена. О, Стефан, та той сега е толкова силен; моля те, не го прави. Не играй по неговата свирка. Той иска да те убие и просто търси удобна възможност.

Принуди крайниците си да се раздвижат, макар да бяха като вкочанени и несръчни като на кукла на конци.

— Стефан — заговори тя, поемайки студената му ръка в своята, — хайде да се прибираме у дома.

Усети напрежението, сковало тялото му, сякаш под кожата му протичаше електрически ток. В този момент той изцяло се бе фокусирал само върху Деймън, а светлината в очите му приличаше на огън, отразен от острие на кинжал. Не го познаваше такъв, никога не го бе виждала в това състояние. И сега я плашеше.

— Стефан — извика му тя, сякаш се бе изгубила в мъгла и не можеше да го намери. — Стефан, моля те.

Бавно, много бавно усети реакцията му. Чу го да си поема тежко дъх, усети как тялото му се отпуска, а напрежението изчезва. Смъртоносната концентрация на ума му се поразсея, той я погледна и я видя.