Дарът на змията [bg]

Тя седеше съвсем неподвижно върху Силке. Така ми олекна, като я видях, че веднага започнах да й се карам.

— Какво си мислиш, че правиш? — смъмрих я аз. — Мама не е на себе си!

Тя изглеждаше съвсем объркана. Почти вцепенена. Сякаш още не ни бе видяла.

— Чух, че някой викаше — отвърна ми тя бавно.

— Естествено, че си чула. Ние те викахме. Защо не ни отговори?

Тя ме погледна неуверено.

— Не знаех, че сте вие.

— Дина, какво ти е?

— Нищо.

— Защо спря? Мама каза, че не бива да се разделяме.

Тя се втренчи в белите уши на Силке.

— Сигурно… сигурно съм заспала.

— Без да паднеш?

— Не е невъзможно!

Отговорът й прозвуча някак непокорно и дори… неадекватно. А и да, човек можеше да заспи и въпреки това да остане на седлото. Това обаче не обясняваше защо Силке бе спряла. Конете не се отделят от стадото просто така, а и Дина… тя не приличаше на човек, който е бил заспал. По-скоро на някого, който е сънувал кошмар с отворени очи. И защо не ни отговори, като я викахме? Какво искаше да каже с това, че не е била сигурна, че сме ние. Кой друг би могъл да бъде?

Нещо с по-малката ми сестра не беше наред. Човек не трябваше да е Жрица на срама, за да го разбере.

— Дина…

— Казах ти, че заспах! — Тя ме гледаше с враждебен поглед. — Да не би да мислиш, че лъжа?

— Ела — рече Нико. — Нека се върнем колкото се може по-бързо при останалите. Няма нужда да ги плашим повече отколкото се налага.