Пепеляшките [bg]

Безброй много пъти през годините семейното положение на Фредрика бе обсъждано от близките й. Тя знаеше, че е изненадала родителите си не само с избора си на професия.

Нито майка й, нито баща й биха повярвали, че дъщеря им ще остане незадомена до тази възраст. Да не говорим за баба й по майчина линия.

— Все ще намериш някого — казваше тя както винаги и я потупваше по рамото.

Измина доста време обаче, откакто Фредрика го чу за последно. Съвсем наскоро тя бе отпразнувала тридесет и петия си рожден ден с близки приятели в архипелага, а все още живееше без мъж и деца. Сигурно баба й щеше да получи инфаркт, ако научеше, че внучката й понякога споделя леглото на професора си от университета.

Баща й държеше тайни увещателни речи за ценното в това „да си седнеш на задника“, „да не ламтиш за прекалено много“. Едва когато го разбереше, Фредрика щеше, както брат й правеше вече всяка неделя, да заеме мястото си на семейната маса, придружена от собственото си семейство. Година след като навърши тридесет и констатира, че все още е неомъжена (или „сама“, както се изразяваше баща й), тези неделни обеди се превърнаха в такова ментално мъчение, че тя започна да ги отбягва.

Легнала в тъмнината до мъжа, когото вярваше, че въпреки всичко обича, Фредрика знаеше, че в деня, в който роди деца, Спенсър навярно ще се отдръпне. Не защото искаше, а защото децата нямаха място във връзката им.

Отдавна не бяха говорили за това, но след дълги размисли Фредрика все повече започваше да разбира и да приема, че може би няма да открие мъжа, с когото да създаде семейство; затова трябваше да направи друг избор. Не можеше да бави решението до безкрай, трябваше да го вземе. Да има деца, и то сама, или да остане без деца. Тя почувства неочаквана болка в опита да си представи цял един живот, без да стане майка. Направо й се стори несправедливо и неестествено.