Светът на призраците
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на призраците». Краткое содержание книги:
Някъде отляво с гръмък пукот тежко тяло си проби път между две дървета, събаряйки твърдите метални клони. Рипър настоятелно ги подкани с жест да не спират. Диана се извърна към Стасяк.
— Още ли мислиш, че ми се привижда?
Той изсумтя нечленоразделно, движеше оръжието си в широка дъга и търсеше ясна мишена. И вляво, и вдясно отекваха тежки стъпки, земята се тресеше. Диана затаи дъх, когато разбра, че шумът ги следва от двете им страни. Крачеше все по-бързо, щурмоваците не изоставаха, накрая и тримата побягнаха. Мощният тропот на нечии нозе ги настигаше без никакви усилия и разлюляваше почвата като при земетръс. Диана чувстваше напираща паника, струваше й големи усилия да не й даде воля. Каквото и да ги преследваше, то скъсяваше разстоянието. Есперката усещаше, че се движи по-мудно и се задъхва, но се насили да тича. След малко изскочиха на открито пространство, внезапно стъпките зад тях затихнаха. Тримата спряха измъчени и се обърнаха към дърветата, но мъглата пак беше пуста и тиха, чуваха само хриптенето в гърлата си.
— Какво стана, бе? — гласът на Стасяк стържеше. — Избягахме ли?
— Не ми се вярва — прошепна Диана.
— Тогава какво? — обади се и Рипър.
Тя сви рамене.
— Още не са решили да ни убият, това е. Искат първо да страдаме.
— Те? — попита Рипър. — Кои са те, Диана?
Есперката откъсна поглед от гората и се обърна към двамата щурмоваци.
— Ашраите. Или каквото е останало от тях. Гневни призраци, витаещи из гората, принадлежала им някога.
Вече дишаше по-леко и кимна на щурмоваците да продължат напред. Те огледаха гората, вдигнаха колебливо оръжията си и тръгнаха през поляната. В движение Диана отвори напълно своя есп, но не долавяше ничие присъствие наоколо. Всички се напрегнаха, когато пак навлязоха сред дърветата, но нищо не се случи. Движеха се неспокойно и предпазливо, а гората си оставаше празна и мълчалива, като безкрайно изоставено гробище. Най-сетне се добраха до целта си, без никакви последствия, освен леко опънатите нерви. Стояха на едно възвишение и се взираха в онова, заради което дойдоха. Мина много време, без никой да пророни дума.
Разбитият чужд кораб лежеше в падината под тях, огромен и мрачен като притиснал се в земята буреносен облак. Дълъг десетки метри, безумна плетеница от бронзови колони, скрепени една към друга със стъкловидни възли, всеки по-голям от целия катер. От основния корпус на неравни разстояния стърчаха шипове и зъбци, но дали представляваха сензори, или оръжия, или нещо съвсем друго, не беше ясно. Корабът лежеше полузаровен в края на дълга цяла миля изгорена просека, белязана от острите останки на пречупени дървета. Диана се опитваше да си представи скоростта на падането, причинило такова опустошение, но задачата се оказа прекалено трудна за въображението й. В едно беше сигурна — при подобно приземяване от катера нямаше нищо да остане. Тя рязко се обърна, когато някой изрече името й, и забързано побягна по склона към Изследователката, която ги чакаше до кораба. Щурмоваците я последваха с по-умерени крачки — просто за да напомнят на Фрост, че не се плашат от нея.
Корабът надвисваше над Диана като отломка от планина, мътните бронзови повърхности изглежда повече поглъщаха светлината, вместо да я отразят. Изследователката излъчваше небрежност, сякаш е срещала къде по-впечатляващи гледки. „Може и така да е“, каза си Диана.
— Забавихте се повече, отколкото очаквах — отбеляза Фрост. — Имахте ли премеждия по пътя?
— Не съвсем — безгрижно отговори Рипър. — Стори ни се, че чухме нещо да ходи в мъглата, но така и не се показа.
Фрост кимна почти равнодушно.
— Щурмоваци, вие ще пазите, докато есперката и аз оглеждаме кораба. Нищо не бива да доближава, без да го спрете и разпознаете. Но недейте просто да унищожавате всичко, което се движи. Помнете, че Капитанът още е някъде из гората. Еспер, ела с мен.
Тя се обърна и тръгна, Диана побърза да я последва. Чуждият кораб я омагьосваше. Формата му нямаше никакъв смисъл за нея, от усилията да разгадае подробностите на налудничавата му структура започна да я боли главата. Извитите бронзови колони имаха диаметър от половин до шест метра, тук се усукваха една в друга, там — не.
— Изследователко, това е непознат тип кораб, нали? — накрая избълва Диана, вече не можеше да се удържи. — Съвсем нова за нас раса! Никога не съм виждала нещо подобно.
— Аз също — спокойно се съгласи Фрост. — Искам пълно сканиране.