Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
— Добър вечер — поздрави онзи.
Човекът въобще не беше това, което Логън бе очаквал. Беше мършав и блед младеж с болнав вид и тъмни кръгове около очите. Дългата му, сплъстена коса беше залепнала за главата от ситния дъждец. Усмихваше се нервно. Изглежда по-скоро мокър, отколкото мъдър, реши Логън. И определено не дава вид на някой със свръхчовешки възможности. Със сигурност е гладен, премръзнал и болнав. Всъщност изглеждаше точно, както Логън се чувстваше.
— Не трябва ли да имаш жезъл?
Младежът се изненада.
— Не… всъщност… аз не съм магус. — Той се отнесе нанякъде и облиза нервно устни.
— Духовете ми казаха да очаквам магус, но те често грешат.
— О… ъ, аз съм чирак. Но моят учител, великият Баяз — при тези думи той почтително сведе глава, — Първият магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока мъдрост. Той ме изпрати да те намеря. — Изведнъж на лицето му се изписа съмнение. — И да те отведа… ти си Логън Деветопръстия, нали?
Логън вдигна лявата си ръка и погледна бледия младеж през дупката между показалеца и безименния пръст.
— О, добре. — Чиракът въздъхна с облекчение. — Ъ, аз… ммм… съжалявам за пръста ти.
Логън се засмя. За пръв път, откакто се измъкна от реката. Не беше кой знае колко смешно, но той се смя с цяло гърло. Почувства се добре. Чиракът се усмихна и се свлече с болезнена гримаса от седлото.
— Аз съм Малакус Кай.
— Малакус какво?
— Кай — каза чиракът и се приближи до огъня.
— Що за име е това?
— Аз съм от Старата империя.
Логън не беше чувал за такова място.
— Империя, казваш?
— Е, беше империя… някога. Най-могъщият народ в Кръга на света. — Малакус приклекна сковано до огъня. — Но славните времена останаха далеч в миналото. Сега тази земя е просто едно огромно бойно поле. — Логън кимна с разбиране. Много добре знаеше как изглежда едно такова място. — Намира се надалеч, в западната част на света. — Чиракът махна вяло с ръка.
Логън отново се засмя.
— Това е изток.
— Аз съм оракул, но, както личи по всичко, не много добър. Учителят Баяз ме изпрати да те търся, но звездите не бяха благоприятни и аз се изгубих в дъжда. — Малакус избута косата от очите си и разпери ръце. — Имах товарен кон с храна и провизии, както и още един кон за теб, но ги изгубих в бурята. Боя се, че не ставам за живот на открито.
— Изглежда си прав.
Кай извади една манерка и я подаде на Логън, който я отвори и отпи голяма глътка. Парливият алкохол се стече по гърлото му и го сгря до мозъка на костите.
— Е, Малакус Кай — каза той. — Загубил си храната, но си запазил това, което е от истинско значение. В последно време е изключително трудно да върна усмивката на лицето си. Добре си дошъл край огъня ми.
— Благодаря. — Чиракът протегна длани към мижавите пламъци. — Не съм ял от два дни. Тежки времена… — Той разтърси глава и косата му се разлюля напред-назад. После се облиза и погледна към тенджерата.
Логън му подаде лъжицата. Малакус Кай се облещи.
— Ти яде ли вече?
Логън кимна утвърдително. Не беше ял, но злощастният чирак изглежда умираше от глад, а в тенджерата нямаше достатъчно и за един. Той отпи нова голяма глътка алкохол. Това щеше да му е достатъчно… засега. Кай се нахвърли лакомо на яхнията. Когато я изяде всичката, остърга старателно тенджерата, облиза лъжицата и накрая облиза и ръба на тенджерата. После се облегна на един камък.
— Винаги ще съм ти задължен, Логън Деветопръстия. Ти ми спаси живота. Въобще не бях очаквал да си такъв щедър домакин.
— Ако трябва да бъдем честни, и ти не си точно това, което очаквах. — Логън надигна отново манерката и облиза устни. — Кой е този Баяз?
— Пръв магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока мъдрост. И, боя се, крайно недоволен от мен.
— Страховит е, значи?
— Ами — отвърна вяло чиракът, — лесно си изпуска нервите.
Логън отпи отново. Топлината се разпростираше по цялото му тяло, за пръв път от седмици не му бе студено. След малко продължи.
— И какво иска той от мен, Кай?
Не получи отговор. Откъм другата страна на огъня се разнесе тихо похъркване. Логън се усмихна, зави се с палтото си и също легна да спи.