Гравитация

— Ема. — Той посегна с ръка и нежно я завъртя към себе си. — Ще ми липсваш.

— Да, Джак — въздъхна тя.

— Наистина ще ми липсваш.

— Толкова седмици изминаха, без дори да ми се обадиш, а сега изведнъж ми се появяваш и твърдиш, че ще ти липсвам. — Тя се засмя.

Горчивината в смеха й го парна болезнено. А истината в думите й засили още повече болката. През изминалите няколко месеца той действително я беше избягвал. Когато бе край нея, нейните успехи само засилваха усещането за собствения му провал, което много го нараняваше.

Нямаше никаква надежда за изглаждане на отношенията им. Това ясно личеше в студенината на погледа й в този момент. Не им оставаше нищо друго, освен да се опитат да се държат коректно един към друг.

Той отвърна поглед встрани, внезапно почувствал неспособност да продължи да я гледа.

— Дойдох само защото искам да ти пожелая безпроблемен полет. И късмет! Махвай с ръка всеки път, когато прелиташ над Хюстън. Аз ще те гледам. — Международната космическа станция се виждаше нощем на небето като прелитаща бързо ярка звезда, по-светла дори от Венера.

— Ти също ще ми махаш, нали?

И двамата успяха да се насилят за една усмивка. Значи все пак успяха да скалъпят една съвсем цивилизована раздяла. После той разтвори ръце и тя се облегна на гърдите му. Прегръдката им трая съвсем кратко и на двамата им стана неловко, сякаш бяха напълно непознати, които за първи път се сближават. Тялото й, топло и жизнено, се притисна към него. Почти веднага тя се отдръпна и пое към сградата на Контрол на полетите.

Поспря се само веднъж и му махна за сбогом. Слънцето блестеше право в очите му, той примижа срещу него и се взря в Ема, която се бе превърнала в тъмен силует с развяна от жежкия вятър коса. Тогава разбра, че никога не я беше обичал повече отколкото в този момент, когато тя си отиваше.