Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Зад масата седеше Ърнест Годард, мъж с изпито лице, въздълга бяла коса, прошарена брада и живи сини очи. В едната си ръка държеше молив. От джоба на сакото му се подаваше смачкана памучна кърпичка. Имаше слабо и крехко тяло, сивият костюм свободно висеше на костеливата му фигура. Ако не беше ясният му, открит и пламенен поглед, Нора щеше да го помисли за болен.
— Доктор Кели — поздрави я той, остави молива и заобиколи масата, за да се ръкува с нея. — Много се, радвам най-после да се запозная с вас. — Гласът му бе необикновен: нисък, сух, съвсем малко по-висок от шепот. И все пак звучеше невероятно авторитетно.
— Моля, наричайте ме Нора — предпазливо отвърна тя. Изобщо не беше очаквала такова сърдечно посрещане.
— Непременно. — Годард извади кърпичката си и се изкашля в нея с изящен, почти женски жест. — Седнете. А, преди това бихте ли погледнали тези съдове? — Той напъха кърпичката обратно в джоба си.
Нора се приближи до масата. Преброи десетина рисувани съда, несравними образци на древната керамика от долината на мимбрите в Ню Мексико. Три от тях бяха в чисто геометричен стил с жизнерадостни ритми, други два съдържаха абстрактни насекомообразни мотиви: вонещица и щурец. Останалите бяха покрити с антропоморфни изображения — възхитително прецизни геометрични човешки фигури. В дъното на всеки съд имаше добре оформена дупка.
— Великолепни са — каза тя.
Годард понечи да отговори, после се закашля. На масата прозвуча интерком.
— Доктор Годард, госпожа Хенигсбот е тук.
— Пуснете я — отвърна председателят.
Нора го стрелна с поглед.
— Мога да…
— Седнете — посочи стола Годард. — Няма да се забавя.
Вратата се отвори и в стаята се втурна около седемдесетгодишна жена. Нора веднага позна този тип: общественичка от Санта Фе, богата, слаба, почерняла, почти без грим, в превъзходна форма, със скъпа, но ненатрапчива огърлица на индианците навахо, копринена блуза и дълга бархетна пола.
— Какво удоволствие, Ърнест! — каза новодошлата.
— Радвам се да те видя, Лили — отвърна Годард. Той посочи с петнистата си ръка към Нора. — Това е доктор Нора Кели, главен асистент в института.
Жената извърна поглед от Нора към масата.
— А, отлично. Това са гърнетата, за които ти разправях.
Председателят кимна.
— Според моя оценител струват, не по-малко от петстотин хиляди. Били изключително редки, каза той, и в идеално състояние. От колекцията на Хари са, нали знаеш. Искаше, когато умре, да останат за института.
— Много са хуба…
— Определено! — прекъсна го жената и приглади безупречната си прическа. — А сега за експонирането им. Естествено, знам, че институтът няма обществен музей или нещо подобно. Но от гледна точка на стойността на тези съдове очевидно ще искаш нещо специално за тях. В административната сграда, предполагам. Разговарях със Симънс, моя архитект, и той проектира нещо, което нарекохме „Ниша на Хенигсбот“…
— Лили — в шепнещия глас на Годард се появиха заповед ни нотки, — както се готвех да кажа, ние искрено оценяваме дарението на покойния ти съпруг. Но се боя, че не можем да го приемем.
Последва мълчание.
— Моля? — с внезапно вледенен глас попита госпожа Хенигсбот.
Председателят махна с кърпичката си към масата.
— Тези съдове произхождат от гробове. Не можем да ги вземем.
— Какво искаш да кажеш с това, че били от гробове? Хари ги е купил от уважавани търговци. Не получи ли документите, които ти пратих? В тях не се споменава нищо за гробове.
— Документите нямат значение. Нашата политика е да не приемаме погребални дарове. Освен това — по-меко прибави Годард, — те са много красиви, вярно е, и ние сме признателни за този жест, но в колекцията си имаме по-хубави образци.
„По-хубави образци ли?“ — помисли си Нора. Никога не беше виждала по-фини съдове на мимбрите, даже в Смитсъновия институт.
Ала госпожа Хенигсбот все още не можеше да преглътне по-тежката обида.
— Погребални дарове! Как смееш да намекваш, че са плячкосани…
Годард вдигна един от съдовете и промуши показалец през дупката в дъното му.
— Това гърне е убито.
— Убито ли?
— Да. Когато поставяли гърне в гроб, мимбрите пробивали дупка в дъното му, за да освободят духа на гърнето и то да отиде при покойника в подземния свят. Археолозите наричат този ритуал „убиване на гърнето“. — Той остави съда на масата. — Всички тези гърнета са убити, следователно са взети от гробове, каквото и да пише в документите.