Двор от скреж и звездна светлина

— Васа знае, че кралиците ще си останат заплаха, докато не се погрижим за тях — казах след дълго мълчание. Още едно сведение от Люсиен. Но само за ушите на двама ни с Аз. — За да ги нападнем обаче, първо ще трябва да се провинят. Ако ги атакуваме на тяхна територия, макар и за да им попречим да разпалят нова война, всички ще ни възприемат като завоеватели, не като герои. А за да постигнем дълготраен мир, се нуждаем от доверието на човеците от другите земи.

— Тогава може би Юриан и Васа трябва да се погрижат за тях. Докато Васа все още е свободна.

Бях помислил и върху това. С Фейра го обсъждахме по цяла нощ. Няколко пъти.

— Човеците трябва да получат шанс за самоуправление. За автономност. Нищо, че са ни съюзници.

— Тогава изпрати Люсиен. Като наш посланик в човешките земи.

Забелязах колко са напрегнати раменете на Азриел, как сенките го прикриват от слънчевата светлина.

— Люсиен го няма в момента.

Аз вдигна вежди.

— Къде е?

Смигнах му.

— Нали си ми шпионин. Не би ли трябвало да знаеш?

Аз скръсти ръце, а лицето му остана също толкова студено, колкото легендарния кинжал на хълбока му.

— Не го следя.

— Защо?

Нито следа от емоция.

— Той е другар на Илейн.

Зачаках.

— Бих навлязъл в личното й пространство, ако започна да го следя.

Да знае дали и кога Люсиен я посещава. Какво правят заедно.

— Сигурен ли си? — попитах тихо.

Сифоните на Азриел угаснаха, притъмнявайки като морските дълбини.

— Къде е Люсиен?

Неприкритият му заповеднически тон ме накара да изопна гръб. Въпреки това провлачих небрежно:

— Отиде в Двора на Пролетта. Там ще прекара слънцестоенето.

— Последния път Тамлин го изгони.

— Така е. Но го покани за празника.

Вероятно защото иначе е щял да прекара сам в имението си. Или каквото беше останало от него.

Не че му съчувствах.

Още виждах чистия ужас в очите на Фейра, докато Тамлин вилнееше из кабинета си. Когато я заключи в къщата си.

И Люсиен му го беше позволил. Но вече се бях помирил с него. Или поне опитвах.

С Тамлин щеше да е по-сложно. По-сложно, отколкото си позволявах да осъзная.

Още беше влюбен във Фейра. И не можех да го виня. Макар да ми идеше да го стисна за гърлото.

Отпъдих тази мисъл.

— Ще обсъдя въпроса за Васа и Юриан с Люсиен, когато се върне. Ще го питам дали е съгласен да ги посети отново. — Кимнах с глава. — Дали ще се държи цивилизовано с Грейсън?

Безизразното лице на Аз беше причината никога да не губи на карти.

— Защо питаш мен?

— Тоест твърдиш, че не си блъфирал, като заяви, че не следиш Люсиен?

Нищо. Абсолютно нищо по лицето му, в мириса му. Сенките, откъдето и да идваха, го прикриваха твърде добре. Азриел отвърна студено:

— Няма да страдам, ако Люсиен убие Грейсън.

И аз нямаше да страдам. Нито пък Фейра, а и Неста.