Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

— Можете ли да виждате, милорд? — питаше го човекът със странно приглушен глас.

Джон кимна раздразнено. Естествено, че можеше да вижда! Разтърси глава отново и видя, че щитът му е паднал. Дъждът превръщаше всичко в кал, но боят продължаваше. Монтагю премига и мъглявината се разсея, заменена от викове и тътен. Осъзна, че е понесъл върху шлема си силен удар. Виждаше го до краката си, силно вдлъбнат навътре в заоблената си част. Погледна нагоре, когато до него, залитайки, спря едно момче. Беше дотърчало през придвижващите се редици като заек през горичката, и подаде нов шлем на своя лорд и господар.

Момчето сведе глава, докато му подаваше излъскания шлем, видимо задъхано.

— Благодаря — успя да издума Монтагю.

Нахлузи го набързо върху главата си, като усети как от бузата му се отлепва засъхнала кръв и новата болка изостри възприятията му. Изтегли меча си и погледна острието, застанал абсолютно неподвижно, докато навсякъде около него силите на кралицата настъпваха все по-напред и по-напред.

— Милорд, моля, елате с мен сега. Трябва да се оттеглим за известно време.

Рицарят го хвана за лакътя и го задърпа. Монтагю се отърси от него, почувствал отново слабост, но и гняв. Преглътна надигащия се порив за повръщане и едва не се задуши, когато той дойде до гърлото му без предупреждение и изгори вътрешността на носа му. Травмите на главата са странно нещо. Познаваше един човек, който загуби обонянието си след подобен удар, а друг пък се лиши от милостта си, дори към собственото си семейство.

Като млад рицар в добра форма, Джон Невил от години бе наясно, че яростта може да накара човек да извърши невероятни подвизи. Не му правеше впечатление, ако се изправи пред въоръжени войски. Беше го сторил преди в Сейнт Олбънс, когато паднаха лордовете Съмърсет и Пърси. Синовете им не бяха такива герои, те нямаше да го накарат да се страхува. Макар че внезапното появяване на вражеските войски го беше изненадало, месецът, прекаран в чакане и строеж на защитата на брат му, го бе отегчил неимоверно. Изпита едва ли не облекчение, когато забиха камбаните, независимо от шока заради идващата от юг атака. Джон Невил стисна кожения калъф на дръжката на меча, почувствал, че има нужните сили. Все още имаше шанс да хване меча и да го забие в лицето на врага, може би дори в самия човек, който беше посякъл баща му. Зашеметен от болката, спомни си, че е изревал заповеди и е пратил вестоносци обратно, за да иска подкрепление. Усети вкуса на кръв, която слепи устните му. Вече бяха разбили първите му разкъсани редици, атакуващи и виещи.

Хиляди мъже се бяха спуснали от хълма към неговата позиция, приливна вълна от бойци на кралицата, награбили брадви, мечове и лъкове. Омразата му бе преминала в чувство на страх, докато масираните тълпи раздираха фланга му. Спомни си как един умиращ рицар го завлече надолу и как с рев и неистово усилие бе успял да го откъсне от себе си. Друг бе дошъл тичешком, разчитайки на скоростта и тежестта на доспехите си, за да пробие през вдигнатите насреща му щитове. Рицарите на Джон Невил изпопадаха, макар че с удари повалиха нападателя му на земята. Още двама мъже с градинарски секири дотърчаха, а дъждът премина в порой.