Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

— Крал Хенри…? — прошепна зачудено. — Ваше Височество?

При тези думи Хенри спря да пее. Погледна нагоре с празни като на дете очи.

— Да? Дошъл си да ме заведеш на изповед ли?

— Ваше Височество, ако ми позволите, ще ви заведа при съпругата ви, кралица Маргарет — и при сина ви.

Ако рицарят бе очаквал бурна благодарност, остана разочарован. Хенри наклони глава и се смръщи.

— Ами игуменът Уедъмстед? За изповедта ми?

— Разбира се, Ваше Височество, каквото заповядате — отвърна сър Едуин. Погледна нагоре и усети лека промяна в позата на по-възрастния рицар.

Сър Кайриъл поклати бавно глава.

— Не мога да ви позволя да го отведете.

— Не ставайте глупак, сър. Огледайте се — рече младият. — Аз съм сър Едуин де Лайз от Бристол. Вашето име?

— Сър Томас Кайриъл. Другарят ми тук е сър Уилям Бонвил.

— Вие сте хора на честа, нали така?

Този въпрос докара гневна искра в очите на сър Кайриъл, но все пак той се усмихна.

— Тъй са ми казвали, момче, да.

— Разбирам. Въпреки това държите законния крал на Англия затворник тук. Предайте в ръцете ми Негово Височество и аз ще се погрижа да се върне при семейството си и верните си лордове. Иначе ще трябва да ви убия.

Сър Кайриъл въздъхна, почувствал възрастта си, изправен пред простичката вяра на този младок.

— Дал съм дума, че няма да го оставя. Не мога да сторя това, което искате.

Знаеше, че ударът идва, преди още да е започнал. Някой по-опитен боец би извикал подкрепление от другарите си, може би дори неколцина стрелци, които да му гарантират преимущество. Но в своята младост и сила сър Едуин де Лайз не си бе представял бъдеще, в което да може да се провали.

И в момента, в който той тръгна да изтегля меча си, Кайриъл бързо пристъпи и с пълна сила заби тясно острие в гърлото му, после се дръпна със скръбно изражение, изписано по дълбоките бразди на лицето му. Мечът на младия рицар тракна обратно в канията си. Двамата кръстосаха поглед — очите на сър Едуин бяха разширени от изненада, когато почувства как кръвта му избликва, а дъхът му разпръсква капки от гърлото.

— Истински съжалявам, сър Едуин де Лайз от Бристол — тихо промълви Кайриъл. — Иди при Бог сега. Ще се моля за душата ти.

Тази сцена не остана незабелязана. Когато тялото на младия воин се строполи с трясък, наоколо се разнесоха гневни, предупредителни крясъци. Преминаващите бяха готови да се бият, с ускорен пулс и зачервени лица. Приличаха на диви кучета, които са уловили мириса на кръв във въздуха, но въпреки това не скочиха веднага върху сивокосата фигура в сребристи доспехи, която ги предизвикваше с поглед. Мнозина от тях предпочетоха да извърнат поглед, оставяйки тази задача за другите. Но имаше достатъчно. Някакви мъже, въоръжени с овощарски секири, приближиха до дървото и нападнаха рицаря, който бе убил един от техните хора. От небето се изсипа дъжд, чиито ледени струи в миг ги заляха и охладиха.