Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

— Тогава ще дойдете с нас долу — рече същият мъж и го изгледа свирепо.

Носеше с лекота лъка си в дясната ръка и леко го полюшваше. Палецът му потриваше дървото и Дери забеляза на това място по-светло петно, получено от повторението на същото движение години наред. Изведнъж беше убеден, че стрелецът очаква той да побегне. А да побегне, означаваше стрела в гърба. Двамата се гледаха студено.

— Долу, Бруър! — чу глас от дясната си страна. Дери се хвърли от седлото, рискувайки да си счупи врата, като просто се отпусна и се плъзна надолу като мъртъв. Чу как Възмездие изпръхтя и използва тялото му за прикритие, докато бързо се измъкваше на четири крака, целият настръхнал в очакване на някоя стрела, която ще го забоде на земята. Трополенето и виковете зад него заглъхнаха, прекъснати от дива ярост. Дери продължи напред със сведена глава, докато не чу тичащи стъпки, които идваха към него изотзад, извършени с лекото равновесие на млад човек.

Незабележимо, той измъкна от връхната си дреха нож, присви крака под себе си в позиция за отскок. Бавен беше, чувстваше го. Движения, които в младостта му бяха бързи и ловки като на котка, бяха станали тромави, непохватни и бавни. За мъж, който някога се гордееше със силата и подвижността си, осъзнаването на този факт беше силно депресиращо.

Войникът, надвесен над него, протегна двете си ръце — едната стиснала окървавена брадвичка. Беше ужасно млад и видимо развеселен от необуздания му, задъхан гняв.

— Спокойно, мастър Бруър. В комбина сме, или каквото там казвате. От една и съща страна.

Погледът на Дери премина край него и се спря на купчината струпани тела, осеяни с украса от прекрасни нови бели пера. Един или двама все още мърдаха, краката им подритваха по калдъръма, сякаш се опитваха да станат. Стрелците на Съмърсет вече бяха сред тях и вадеха стрелите с безпощадна бързина. Всяка една от тях бе изработена от ръката на познавач и беше прекалено ценна, за да бъде изоставена. Сърцето на Дери се сви от съжаление към тези ранени мъже. Понякога дали ще оживееш, или ще умреш, беше въпрос на късмет. Не знаеше дали фактът, че го осъзнава, го караше да цени собствения си живот повече или по-малко. Щом смъртта можеше да дойде само защото си избрал неправилната врата, която водеше навън към слънцето, може би във всичко това нямаше никакъв смисъл — просто петият конник. Той повдигна рамене, за да отпъди подобни мисли. Едно нещо в живота му, което му харесваше, беше, че винаги се намираше някой, който искаше да умре преди него. Независимо какво друго се е случило, Дери Бруър искаше да умре последен. Това беше пътят към щастието точно сега — да надживее всеки един от подлеците.

Конят му Възмездие се прости с малко от кожата си. Стрела бе откъснала част от бута му, която още висеше на ивица кожа и от нея капеше кръв. Дери стисна очи и я освободи, и с потупване я върна обратно на мястото ѝ, успокоявайки животното с гласа си. През зимата поне нямаше мухи, които да се нароят по раните.