Към небето
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето». Краткое содержание книги:
Накрая, сякаш спомнил си нещо, което е забравил, той погледна през рамо към мен.
Бях готова да се пръсна от нетърпение и очакване.
Най-сетне той кимна към празния тренажор. Вдигнах се от стола и се качих в авиосимулатора, а той щракна копчето. Около мен засия светлина и за секунда се озовах седнала в кокпита на изтребител клас Поко на площадката за изстрелване пред сградата. Илюзията беше толкова невероятна, че ахнах, след това извадих ръка от „балона“, за да се уверя. Холограмата потръпна и се разпадна на малки зрънца светлина — също като сипещ се прах — когато ръката ми се показа навън.
Отдръпнах ръка вътре, след това разгледах контролните уреди: дросел, табло, пълно с копчета, контролна сфера за дясната ми ръка. Сферата представляваше глобус, който се побираше в дланта ми, с улеи за пръстите и бутони на местата, където се падаха върховете.
Извън холографския кокпит виждах другите „кораби“ подредени един до друг до съвършена репродукция на база Висина. Дори можех да вдигна поглед и да видя небето, бледите очертания на пояса отломки… абсолютно всичко.
Мустакатото лице на Коб се появи от небето — като един от Светците — наведе се през холограмата и заговори.
— Харесва ли ти усещането, кадет?
— Да, господине — отвърнах. — Повече от всичко друго на света.
— Браво. Не го губи.
Срещнах погледа му и кимнах.
Той се отдръпна.
— Добре, кадети — каза той. Гласът му звучеше призрачно, сякаш извираше от нищото. — Аз не губя време. През всеки ден от обучението ви добри пилоти измират в битките, защото не сте до тях за подкрепа. Слагайте шлемовете, оставени в краката ви.
Сложих го и гласът на Коб се разнесе през високоговорителя вътре.
— Ще упражняваме излитане — започна той. — Това би трябвало…
— Господине — прекъсна го Досадник. — Мога да им покажа.
Извих очи.
— Добре, командире — съгласи се Коб. — Готов съм да отстъпя трудната работа на друг. Да видим как ще ги вдигнеш в небето.
— Добре, господине! — отвърна Досадник. — Ескадра, изтребителите ви нямат нужда от бустери, за да качите или намалите височината. Това се върши от подемния пръстен, устройството, което прилича на обръч под всеки изтребител. Копчето за него е… ъ-ъ-ъ… най-горе на предната конзола, червено копче. Никога не го изключвайте, докато летите, ако не искате да паднете като отломък.
Един от корабите в редицата неочаквано засия отдолу, когато подемният пръстен се включи.
— Използвайте контролната сфера за вираж наляво или надясно — продължи Досадник, — или за незначителни отклонения в движението. За бързо изкачване използвайте по-малката ръчка до дросела, изтеглете я нагоре.
Изтребителят на Досадник се вдигна уверено право нагоре. Корабът му, както и на останалите, беше клас Поко. Приличаха на причудливи моливи с крила, но си бяха изтребители, а аз се намирах в кокпита. Може и да се намирах в холограма, но най-сетне се случваше.
Щракнах червения ключ и цялото ми табло светна. Ухилих се, задържах контролната сфера в дясната ръка и придърпах ръчката за набиране на височина с лявата.
Корабът ми най-неочаквано отскочи назад и аз успешно го разбих в сградата зад нас.
Не бях единствената. Изтребителите ни се оказаха много по-чувствителни от очакваното. Незнайно как Дърдорко преобърна своя; Кималин се стрелна във въздуха, след това изпищя заради неочакваното движение, върна го надолу и го размаза на пистата.
— Единствено контрол на височината — напомни Досадник. — Все още не докосвайте контролната сфера, кадети!
Коб се изсмя някъде отвън.
— Господине! — надигна глас Досадник. — Аз… ъ-ъ-ъ… Това… — Замълча. — Ами…
Бях доволна, че никой не вижда как съм се изчервила. Бях разбила изтребителя си в холографската версия на училищния стол, ако можех да съдя по масите и разпиляната храна. Имах чувството, че вратът ми би трябвало да е счупен, но макар столът ми да се поклащаше, когато корабът се движеше, той не можеше да пресъздаде истинските движения по време на полет.
— Поздравления, кадети — зазвуча отново гласът на Коб. — Сигурен съм, че поне половината от вас вече са мъртви. Нещо да кажеш, командире?
— Не очаквах да са чак толкова зле, господине.
— Не сме чак толкова зле — обадих се аз. — Просто сме нетърпеливи.
— И може би малко смутени — вметна Кималин.
— Говори за себе си — чух момичешки глас. Тя как се казваше? Худия, момичето с опашка и широко яке. Смееше се. — О, коремът ми. Май ще се издрайфам. Може ли да пробвам отново?