Към небето

Къде, в името на звездите, беше акълът на адмирала? Тя със сигурност нямаше да позволи цялата ескадра да бъде избита като наказание, задето Коб ме е допуснал в ЗСД. Нали така?

Излязохме от класната стая без всякакъв ред.

— Дърдорко — повиках го аз и хукнах заедно с най-добрия си приятел по коридора, докато алармата виеше в далечината. — Можеш ли да повярваш? Направо не е истина.

— Не. Все още не мога да повярвам, че съм тук, Пумпал. Когато ме повикаха и ми казаха за резултата, помислих, че ще ме обвинят, че съм преписвал! След това адмиралът ми връчи награда и се снимахме. Беше почти толкова невероятно, колкото и начинът, по който Коб те е допуснал след…

— Това няма значение — срязах го бързо. Не исках някой да подслуша и да разбере, че съм приета при необичайни обстоятелства.

Погледнах настрани и видях Досадник да тича наблизо. Присви очи към мен. Направо супер.

Изскочихме от сградата за обучение и се събрахме на стъпалата отвън точно когато ескадра изтребители клас „Фреза“ се изстреляха към небето. Една от дежурните ескадри; обикновено те бяха по няколко заедно с още една или две ескадри, които да бъдат повикани при спешен случай.

Защо тогава имаха нужда от нас? Просто не разбирах.

Коб излезе от сградата и посочи подредените десет изтребители клас Поко на близка площадка. Наземните техници им слагаха стълби.

— Забързайте! — изкрещя Досадник. — Към изтребителите! Помните ли си номерата?

Кималин спря на място.

— Ти си шест, Страннице — напомни Коб.

— Всъщност позивната беше Странна птица…

— Размърдайте се, глупаци! — изрева Коб. — Имате заповед! — Погледна към небето. Две звукови бомби избухнаха от корабите, които бяха излетели по-рано. Макар да бяха далече, тътенът разтърси прозорците.

Забързах към кораба си, качих се по стълбата към отворения кокпит и спрях. Моят кораб.

Човек от наземния персонал се качи по стълбата след мен.

— Ще влизаш ли? — попита той.

Изчервих се, след това скочих в кокпита.

Той ми подаде шлем и се наведе.

— Този кораб тъкмо излезе от ремонт. Ще го използваш, когато имаш заповеди, въпреки че няма да бъде сто процента твой. Ще го делиш с кадет от друга ескадра, докато не отпаднат достатъчно.

Сложих си шлема и вдигнах палци към човека. Той слезе и прибра стълбата. Капакът на кокпита се затвори, след това се запечата. Седях в мълчание, поемах си дъх, след това протегнах ръка и докоснах копчето, което задействаше подемния пръстен. Таблото светна, корабът зажужа. Това го нямаше в симулацията.

Погледнах настрани — към столовата, в която се бях забила преди по-малко от четири часа.

Никакъв стрес. Правила си го поне сто пъти, Спенса.

Само че не можех да си избия от главата обсъждането от по-рано днес. На кадетите, които катастрофират или катапултират — по традиция — не им позволяват да завършат…

Стиснах лоста за контрол на височината и зачаках заповеди. След това се изчервих отново и натиснах синьото копче, което включваше радиото.