Сътворението

Белосаната фасада на дома на Конфуций бе изпоцапана с минзухареножълта боя. Така и не можах да разбера какво е значението на тези петна. Входната врата бе открехната. Влязох. Очаквах да видя някаква религиозна церемония. Но във вестибюла, където бе студено като в гроб, нямаше нито жреци, нито дори ученици.

Докато прекосявах преддверието, чух, че из къщата се носи ридание. Помислих, че това е заклинателят, и спрях, за да си припомня какво гласи етикетът за такива случаи. Позволено ли бе да се влиза в чужда къща, докато трае обредът на Прогонването?

Помогна ми един ученик, който се бе вмъкнал във вестибюла след мен.

— Синът е умрял — прошепна той. — Трябва да поднесем съболезнованията си на бащата. — И ме поведе навътре.

Конфуций седеше в траурно облекло на просто килимче, облегнат на дървената колона. В стаята имаше доста ученици. Всички изглеждаха по-скоро стъписани, отколкото печални.

Поздравих Учителя, който отговори с обичайната си любезност. И двамата направихме жестовете, предвидени за този най-скръбен случай. Когато коленичих до Дзъ-лу, той прошепна:

— Няма утеха за него!

— Какво би могло да го утеши, когато загубата на първородния син е най-голямата скръб? — отвърнах аз с общоприетия израз.

— Той понесе по-голяма загуба — промълви Дзъ-лу.

Отначало не разбрах какво иска да каже. Според установената представа най-лошото нещо, което може да сполети човек, е да изгуби първородния си син. Присъединих се към припяването. Повтарях молитвите. Произ-насях успокоителните слова. Но Конфуций вече не само изпълняваше ритуалните вопли, а истински плачеше.

Накрая Дзъ-лу се намеси почтително, но твърдо:

— Учителю, ти не проявяваш никаква сдържаност. Не намираш ли, че това е непристойно?

Конфуций спря да плаче. По страните му блестяха сълзи — като следи от охлюви.

— Непристойно? — повтори той.

И преди Дзъ-лу да успее да отговори, зарони нови сълзи. Едновременно с това заговори с изненадващо равен глас:

— Ако нечия смърт заслужава безутешни ридания, това е неговата.

В този миг осъзнах, че Конфуций не вярва в задгробния живот. Когато, следвайки ритуала, говореше за небето като дом на предците, самият той не вярваше, че съществува такова място. И все пак се учудих, че е така сломен от смъртта на един син, който не означаваше много за него. Всъщност синът често бе източник на неудобство за бащата. Неведнъж бе разобличаван, че взима пари от учениците на Конфуций и ги задържа за себе си. Отгоре на всичко беше глупав.

В този миг заговори някакъв старец, когото не бях виждал по-рано:

— Учителю, нека да взема каляската ти, за да направя от нея достоен ковчег на сина си.

Все повече и повече се озадачавах. Кой беше този старец? Кой беше покойният му син? Изведнъж Конфуций спря да плаче.

— Не, приятелю, не мога да ти я дам. Ти си съкрушен, което е естествено. Аз съм не по-малко съкрушен, защото загубих сина си, какъвто и да бе той, а сега загубих и твоя син, най-добрия и най-мъдрия сред всички млади хора.