Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Изпитах някакво зловещо чувство при отдалечаването им, защото витлата се чуваха все по-слабо и човек осъзнаваше, че се намира на 241 километра в тила на врага.
Един от въпросите, които зададохме на разузнаването, беше: „Има ли кучета в този район?“ Арабите не обичат кучета. Смятат ги за мръсни животни и не държат кучета в къщите си.
Все пак, макар това да важи за живеещите в градовете араби, селяните — бедуините и фермерите — държат у дома кучета по същите причини, по които ги държат и нашите фермери. Те ги използват като пазачи. Така че там имаше кучета. Когато слязохме от хеликоптерите и те отлетяха, помислих, че сме кацнали в някой селски двор. Отвсякъде се чуваше кучешки лай.
Но когато вече не чувахме хеликоптерите, лаят отслабна и осъзнахме, че кучетата по-скоро реагират на звука на витлата, отколкото на нашето присъствие.
Първото нещо, което направихме, бе да се преместим на може би сто метра, да установим защитен периметър и просто да се ослушаме. Това е тактика за оценка на нощните звуци и за привикване на очите и ушите към околната среда. Цареше пълна тишина, каквато исках да чуя.
Обърнах се към моя сержант по оръжията:
— Извади глобалната си навигационна система. Да проверим дали тук имаме покритие.
Имахме. Всъщност се намирахме на север от определеното ни място, но на не повече от два-три километра. Все пак всеки човек в екипа ми носеше раница, която тежеше повече от осемдесет килограма, което е изключително тежък багаж. Той включваше екипировката ни за двете скривалища — по единайсет килограма на човек. Всеки член на екипа носеше и по деветнайсет литра вода, както и радиоекипировка.
Отидох на командирско разузнаване с моя сержант по оръжията. Открихме търсения район, определихме местата за скривалищата, върнахме се, събрахме екипа и ги заведохме до мястото. Извадихме окопните си лопати и започнахме да копаем и разбрахме веднага, че въпреки тренировките ни с пясъчната глина в Саудитска Арабия почвата тук е чернозем. Тя беше твърда. Нямаше начин да изкопаем скривалище преди разсъмване с окопните инструменти с къси дръжки.
Другият екип под ръководството на сержант Сам Хопкинс се отдръпна малко назад, намери малко по-мека почва и започна да копае, но скоро стана ясно, че и те няма да успеят да свършат работата навреме. Понеже трябваше да намерим укритие, решихме да установим скривалището си в един от рововете, които пресичаха местността. Разположихме отбраната си и използвахме този ров като скривалище; прикрихме го отпред с торби с пясък; отгоре нахвърляхме всякаква растителност и направихме всичко останало, което времето ни позволяваше.
Знаехме, че минаващите по магистралата в двете посоки автомобили няма да забележат нищо необичайно. Сливахме се с пейзажа.
Преценихме, че фермерите в Ирак би трябвало да работят по същия начин като колегите си в Щатите. Фермерът засява нивите си и след това ги посещава от време на време, за да е сигурен, че посевите се развиват добре. Но не го прави всеки ден. Но пропуснахме да вземем под внимание факта, че в тази част на Ирак технологията е много изостанала от нашата. Децата не седят вкъщи да гледат телевизия и да играят на видеоигри. Те нямат телевизори и компютри. Играят си на полето. Не предвидихме това.
И така при първите слънчеви лъчи ние се прибрахме в скривалищата — по четири души във всяко. Единият наблюдаваше през дупка в брезента (сержант Джеймс Уедърфорд); друг записваше видяното на магистралата; останалите двама души предимно почиваха. Бях единият от почиващите. Затворил си бях очите, но съзнавах какво става и чух Уедърфорд да казва:
— Навън има деца. Играят си.
Те се приближаваха все повече и със засилването на гласовете им започнах да се тревожа. Внезапно звукът секна. Стана тихо. Децата бяха отвън при нас и фактически гледаха през дупката на Уедърфорд. Те погледнаха вътре, видяха да ги гледа този човек с камуфлажната униформа, извикаха и отстъпиха назад.
Същевременно двама от войниците ми излязоха от задната страна на канала с автомати МР–5 и пистолети със заглушители. Децата ги видяха и избягаха.
— Шефе, какво да правим? — попитаха хората ми.
Вижте сега, не се съмнявам, че ако им бях казал „Не оставяйте тези деца да се измъкнат. Застреляйте ги“, те щяха да го направят. Имахме разрешение да постъпим така, ако някой цивилен се приближеше и изложеше мисията ни на риск.
Две от децата бяха момиченца, може би на седем или осем години, а едното бе по-малко момче. Решението трябваше да се вземе моментално.