Жената в бяло

Не е нужно да ви обременявам с много лични подробности, свързани с тези отминали времена. Достатъчно е да отбележа, че съблюдавах условията на сделката и в замяна се ползувах от благините на приличния доход, получаван всяко тримесечие.

От време на време пътувах и променях атмосферата, като винаги исках разрешение от моя повелител и господар и, общо взето, го получавах. Той не бе, както ви казах, толкова глупав, че да ме държи съвсем изкъсо и имаше основания да разчита, че ще си държа езика ако не заради него, то заради мен самата. Едно от най-дългите ми пътувания бе отиването ми в Лимъридж, където трябваше да се грижа за моята умираща природена сестра. Говореше се, че има спестявания и аз реших (в случай на някое непредвидено обстоятелство, което би спряло издръжката ми), че няма да е зле да се погрижа за собствените си интереси по тази линия. Както излезе обаче, усилията ми са били напразни и аз не получих нищо, защото нямаше какво да се получи.

Заминавайки на север, взех Ан със себе си, тъп като понякога ме прихващаха разни прищевки спрямо собственото ми дете и тогава ревнувах мисис Клемънтс заради влиянието, което тя имаше над нея. Никога не съм харесвала мисис Клемънтс. Тя бе една нещастна празноглавка, жена без дух — скучна и досадна по рождение — и от време на време ми се приискваше да я дразня, отнемайки й Ан. Като не знаех какво да правя с дъщеря си, докато се грижех за болната в Къмбърланд, дадох я на училище в Лимъридж. Господарката на имението мисис Феърли (изключително обикновена на вид жена, която бе успяла да хване в капана един от най-красивите мъже на Англия и да се омъжи за него) ме забавляваше много с това, че се привърза неистово към моето момиче. В резултат тя не научи нищо в училище, а ласките, с които бе обградена в Лимъридж, я разглезиха. Наред с другите капризи и прищевки, на които я свикнаха там, те й втълпиха глупостта да се облича винаги в бяло. Тъй като ненавиждах бялото и обичах цветовете, реших да й избия тази глупост от главата веднага след като се върнем отново у дома.

Колкото и да е странно, дъщеря ми упорито се съпротивяваше. Наумеше ли си нещо, подобно на други слаби разсъдъчно хора, тя го отстояваше като твърдоглаво магаре. Най-накрая се скарахме и понеже това не се понрави на мисис Клемънтс, тя предложи да вземе със себе си Ан и да отидат да живеят в Лондон. Щях да кажа „да“, ако мисис Клемънтс не беше взела страната на дъщеря ми относно желанието й да се облича в бяло. Но тъй като вече бях решила, че тя няма да носи бели дрехи и понеже мисис Клемънтс ми стана още по-несимпатична заради това, че застава срещу мен, казах твърдо „не“ и не отстъпих. Резултатът бе, че дъщеря ми остана с мен; а това от своя страна доведе до първата сериозна разпра относно Тайната.