Жената в бяло

Онзи ден споменахте, че мисис Клемънтс ви е казала всичко, което знае. В такъв случай не е нужно да пиша за глупавия скандал, от който потърпевшата бях аз — невинната потърпевша. Трябва да знаете също не по-зле от мен каква мисъл хрумна на съпруга ми, когато откри, че аз и моят изискан познат джентълмен се срещаме насаме и си говорим поверително. Но не знаете края на всичко това между същия джентълмен и мен. Ще прочетете и ще видите как той постъпи спрямо мен.

Първите ми думи към него, когато видях обрата, който взеха нещата, бяха: „Бъдете справедлив, измийте петното от моето име — знаете, че не го заслужавам. Не искам да правите самопризнания пред съпруга ми; само му кажете, давайки му честната си дума на джентълмен, че греши и че аз не съм виновата в това, което мисли. Проявете поне тази справедливост след всичко, което направих.“ Той отказа категорично. Заяви направо, че било в негов интерес да остави съпруга ми и всички съседи да повярват в лъжата, защото, докато вярвали в нея, никога нямало да заподозрат истината. Аз обаче бях жена с характер и му казах, че те ще узнаят истината от самата мен. Отговорът му беше кратък и недвусмислен. Ако проговорех, с мен щеше да бъде свършено — както и с него.

Да, дотам се стигна. Той ме измами за риска, който поемах, оказвайки му помощ. Възползува се от невежеството ми, подмами ме с подаръци, накара ме да се заинтересувам от историята му и в резултат станах негова съучастничка. Призна хладнокръвно всичко това и накрая за първи път ми обясни колко ужасно е наказанието за извършеното от него престъпление и за този, конто му е помогнал. В онези времена законът не бе тъй милозлив, както разбирам, че е станал сега. Убийците не бяха единствените хора, подлежащи на обесване, а с осъдените жени не се отнасяха като с благороднички, изпаднали незаслужено в беда. Признавам, че ме уплаши този долен мошеник, този слабодушен мерзавец! Разбирате ли сега как го мразех? Разбирате ли защо си правя целия този труд — и то изпълнена с благодарност — да задоволя любопитството на заслужаващия похвала млад джентълмен, който успя да разкрие неговото престъпление.

И така, нека продължа. Той не бе толкова глупав, че да ме доведе до пълно отчаяние. Не бях жена, която може напълно безопасно да бъде притисната в ъгъла; той го знаеше и благоразумно ме успокои с предложения за бъдещето.

Заслужавах някакво възнаграждение (бе достатъчно любезен да го каже) за услугата, която му бях направила, и известно обезщетение (колко мило от негова страна да го добави) за това, което бях изстрадала. Той бил готов — щедър негодник! — да ми отпусне една прилична годишна издръжка с тримесечни вноски при две условия. Първо, трябваше да си държа езика зад зъбите — в мой, както и в негов интерес. Второ, не биваше да напускам Уелмингам, без първоначално да го уведомя и да изчакам, докато получа съгласието му. В града, където живеех, нямаше опасност да започна да клюкарствувам пред добродетелни приятелки, събрани около масата за чай. В този град той винаги щеше да знае къде да ме намери. Тежко условие беше това второто, но аз го приех.