Преродена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #10
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 978-619-157-062-1
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Преродена любов». Краткое содержание книги:
Тормент е сломена сянка на воина, който някога е бил, след смъртта на своята обична Уелси. Върнат в Братството от себичен паднал ангел, той се бие с враговете си с безмилостно ожесточение. Когато насън вижда любимата си, затворена в студена и самотна пустош между двата свята, Тор се обръща към ангела Ласитър с молба да спаси починалата му любима. Но единственият начин това да се случи с Тор да забрави за нея и да обикне друга.
Докато войната с лесърите бушува и един нов вампирски клан се домогва до трона на Слепия крал, Тор се лута между незаличимото минало и изпълненото с надежда бъдеще. Но може ли неговото сърце да превъзмогне всичко това и да донесе спасение за всички?
Ноуан, аристократка, родена в охолство, има тежка съдба. Отритната от семейството си преди много години, без близки и приятели, тя вече е никоя. Но за Тормент тя е единственият шанс за спасение...
Всички бяха съсипани от умора, включително и той, и тази мисъл го накара да се обърне към Лейла, когато достигнаха фоайето.
— Как си?
Боже, не спираше да й задава този въпрос от три дни и всеки път тя отвръщаше, че е съвсем добре и още не е прокървила.
Това нямаше да се случи. Той беше убеден, макар на нея още да не й се вярваше.
— Добре съм — отговори с усмивка, даваща да се разбере колко цени загрижеността му.
Добрата новина беше, че се разбираха отлично. Той се тревожеше, че след периода й на нужда нещата между тях щяха да са странни, но всъщност бяха като отбор, взел участие в маратон, достигнал общата цел и готов за следващото предизвикателство.
— Да ти донеса ли храна?
— Да, моля, наистина съм гладна.
— Защо не се качиш горе и не си легнеш, а аз ще ти донеса нещо.
— Ще бъде прекрасно. Благодаря.
Да, беше прекрасно да му се усмихва така простичко и мило, по начин, който го караше да я обича, като че бе семейството му. И когато я изпрати до основата на стълбището, му беше приятно да й се усмихне по същия начин.
Но дотук беше с простото и приятното; когато се обърна, видя през отворената врата Блей и Сакстън да разговарят в библиотеката. После братовчед му се изправи и притегли Блей в прегръдките си. Докато двамата стояха с прилепени тела, Куин си пое дълбоко въздух и усети, че го посещава негова собствена малка смърт.
Ето така щяха да свършат нещата между тях.
Отделен живот, отделно бъдеще.
Не беше за вярване, че в началото бяха неразделни...
Внезапно сините очи на Блей срещнаха неговите.
И онова, което Куин съзря в тях, го разтърси — от лицето му се излъчваше чиста неподправена любов, не прикрита от онази свенливост, която беше в основата на неговата резервираност.
Блей не отмести поглед.
А за пръв път и Куин не го стори.
Не знаеше дали това чувство не беше насочено към братовчед му — вероятно беше така — но той го прие. Отвърна директно на погледа на Блейлок и му разкри сърцето си.
Защото по време на церемонията тази нощ научиха един урок — можеш да изгубиш обичаните от теб само за миг — и той бе готов да се обзаложи, че когато това се случи, не мислиш за онова, което ви е разделяло. Мислиш единствено за всичко, което ви е свързвало.
И искаш да сте имали повече време. Макар и да сте имали векове.
На млади години си мислиш, че времето е бреме, което трябва да отхвърлиш по възможно най-бързия начин, та да станеш възрастен. А щом станеш възрастен, осъзнаваш, че минутите и часовете са най-ценното притежание, което си имал.
Никой не получаваше безкрайно време. И беше престъпление да се прахосва онова, което ти е дадено.
Достатъчно, каза си Куин. Стига вече извинения, избягване и опити да бъде някой друг.
Дори да бъдеше отблъснат, дори скъпоценното му малко его и глупавото му малко сърце да бъдеха разбити на милион парченца, време бе да престане с глупостите.
Време бе да бъде мъж.
Блей изправи гръб в знак, че съобщението е получено, и Куин си помисли:
Точно така, приятелю, нашето бъдеще настъпи.
Епилог
На следващата вечер Тормент се обърна настрани в леглото и видя Есен да лежи до него сред чаршафите. Тялото й беше топло и изпълнено с желание, бедрата й се разтвориха за него, сърцевината й го посрещна, докато той потъваше все по-дълбоко в нея.
Бяха заспали заедно, изпаднали в оня покой, който намираш, когато пътуването е приключило и домът ти най-сетне се е появил на хоризонта.
— Дай да те целуна, жено моя — промълви той в тъмното.
Тя му поднесе устните си, той остави тялото си да го ръководи и освобождаването не беше като земетръс, а по-скоро като вълна, облекчаваща напрежението, а не предизвикваща хаотична експлозия от звезди. Докато продължаваше да се движи в плавен ритъм и да прави любов със своята Есен, той се убеждаваше, че тя е истинска — че и двамата са истински.
Когато свърши, той накара с мисълта си една лампа на нощното шкафче да светне и погали контурите на лицето й с връхчетата на пръстите си. Начинът, по който тя му се усмихна, го накара безрезервно да повярва в благонамерения Създател.
Те щяха да се обвържат, каза си той. Той щеше да добави името й, онова, което сам й бе дал, точно под онова на Уелси. И тя щеше да е негова шелан за всичкото време, което им оставаше заедно.
— Искаш ли да хапнеш нещо? — прошепна.
Тя се усмихна отново.
— Да, моля.
— Ей сега се връщам.
— Почакай, искам да дойда с теб. Още не знам какво искам.
— Тогава заедно ще слезем долу.