Преродена любов

Дъхът му се върна, ритмичното плитко дишане му даде нови сили.

Гласът на Фюри бе предрезгавял.

— Как е името на покойния ти син?

Тор пое още една огромна глътка кислород и се приготви да го направи отново. Този път името, което изкрещя, беше собственото му, изпълнено с болката от загубата на кръвния му син, която го прорязваше така дълбоко, че кървеше отвътре.

Втория път крещя по-дълго.

А после рухна и тялото му бе напълно изтощено, въпреки че още не бяха приключили.

Слава богу, че Джон е тук, каза си, когато усети да го изправя. Някъде отвисоко Фюри изрече:

— Ще запечатаме кожата ти и ще свържем кръвта си с твоята, за да завършим ритуала за твоите обичани близки.

Нямаше шумно вдишване този път. Не му бе останала сила.

Солта така щипеше, че зрението му се замъгли, а тялото и крайниците му бяха обхванати от неудържими конвулсии, толкова силни, че падна на една страна, макар Джон да се опитваше да го задържи прав.

Единственото, на което бе способен, беше да лежи пред всички тези хора, много от които плачеха открито, сякаш болката му бе тяхна собствена. Обходи с поглед лицата, искаше му се да ги утеши някак, да им спести мъката, да облекчи тъгата им...

В далечния край до билярдната зала в плът и кръв стоеше Есен. Беше облечена в бяло, с прибрана коса, а фините ръце бяха притиснати до устните й. Очите й бяха широко отворени и зачервени, страните й мокри, а в изражението й прочете такава обич и състрадание, че болката му утихна.

Тя беше дошла.

Беше дошла за него.

Тя все още изпитваше обич. към него.

Тор се разплака истински, хлипането изригваше от гръдния му кош. Нуждаеше се от Есен, протегна ръка напред и я призова, защото в този миг на сваляне на всички бариери след дългото му и болезнено пътуване, в което тя единствена се бе присъединила към него, не бе чувствал никого по-близък.

Дори своята Уелси.

Преродена, възкресена. завърнала се от мъртвите.

Докато насреща му Тор се гърчеше от болка заради солта, Ласитър скърцаше със зъби не от съчувствие към него, а защото имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

Преродена, възкресена. завърнала се от мъртвите.

Тор хлипаше, а тежката му ръка се протягаше към Есен.

А, да, помисли си Ласитър, идваше финалната част. Съдбата бе поискала кръв, пот... и сълзи не за Уелси, а за друга. За Есен.

И това беше финалът, сълзите, проливани от мъжа за жената, която най-сетне си бе позволил да обича.

Ласитър стрелна поглед към тавана, към яростните воини, изрисувани там, към тъмносиния фон.

Слънчевият лъч се появи изневиделица, като проби камъка, хоросана и мазилката на тавана и ярката светлина беше толкова силна, че дори на него му се наложи да замижи, когато тя дойде да призове една достойна жена от ада, в който бе попаднала, без да има вина.

Да, в центъра на купола, прегърнала малкия си син, се появи Уелси, сияйна и трептяща като дъга, осветена отвън и отвътре, цветът й се бе възвърнал, животът й бе възобновен, защото беше спасена, защото беше свободна — а също и синът й.