Тайната история

— Не сте говорили с него, нали?

— Не — уверявахме го. — Разбира се, че не.

Настоя да вземем котката с нас. Имахме ужасни перипетии, докато я хванем — с Франсис се провирахме из тъмната кухня, събаряхме чинии на пода и се опитвахме да я приклещим зад бойлера, а през това време Чарлс стоеше и загрижено повтаряше неща от рода на „Ела“ и „Добро коте“. Най-накрая от отчаяние я сграбчих за една от измършавелите черни лапи, а тя се извъртя рязко и заби зъби в ръката ми. Заедно успяхме да я увием в една кърпа за съдове, така че само главата й се подаваше, очите й бяха изскочили, а ушити й бяха прилепнали назад към главата.

— Сега я дръж здраво — не спираше да повтаря Франсис в колата и нервно поглеждаше в огледалото за задно виждане, — внимавай, не я оставяй да се измъкне…

Но тя, разбира се, се измъкна и скочи на предната седалка, като почти изхвърли Франсис от пътя. Ужасеният Франсис се опитваше едновременно да не я докосва и да я изрита от себе си, докато котката дращеше край педалите за газта и спирачките, а после се настани на пода до краката ми и преди да изпадне в транс с изцъклени очи и настръхнала козина, получи силен пристъп на разстройство.

За последно бях ходил в къщата на Франсис през седмицата преди смъртта на Бъни. Дърветата по алеята се бяха раззеленили напълно, а дворът бе обрасъл и мрачен. В люляка жужаха пчели. На около тридесет метра от нас господин Хач косеше моравата, кимна ни и вдигна ръка за поздрав.

Къщата бе сенчеста и хладна. Част от мебелите бяха покрити с чаршафи, а по пода имаше валма прах. Заключихме котката в банята на втория етаж и Чарлс каза, че слиза в кухнята, за да си приготви нещо за хапване. Върна се с буркан фъстъци и двойно мартини във водна чаша, които отнесе в стаята си и се затвори.

През следващите тридесет и шест часа не го виждахме много. Стоеше в стаята си, ядеше фъстъци, пиеше и гледаше през прозореца като стария пират от „Островът на съкровищата“. Веднъж слезе в библиотеката, когато с Франсис играехме карти, отказа поканата да се присъедини към нас и безцелно заразглежда рафтовете, докато накрая не се понесе обратно по стълбите, без да си избере книга. Сутрин слизаше на кафе, облечен в стар халат на Франсис, сядаше на перваза на прозореца в кухнята и унило гледаше към моравата, сякаш очакваше някого.

— Кога според теб се е къпал за последно? — прошепна ми Франсис.

Чарлс напълно бе забравил котката. Господин Хач бе изпратен за котешка храна от Франсис, който всяка сутрин и вечер влизаше в банята, за да я нахрани („Махай се — чувах го да мърмори, — махни се от мен, дявол такъв“) и излизаше с навит, измачкан вестник, който държеше на една ръка разстояние от себе си.

На третия ден от престоя ни, около шест следобед, Франсис бе на тавана и търсеше буркан със стари монети, които леля му казала, че може да задържи, ако ги намери, а аз лежах на дивана на първия етаж и се опитвах да запомня неправилните глаголи във френския, защото изпитът ми бе след по-малко от седмица, когато телефонът иззвъня и отидох да го вдигна.