Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Той извърна своите слепи, невиждащи очи към мен.
— Обичах го повече от собствения си баща — каза той. — Обичах го повече от всеки друг на света.
Вятърът се бе усилил. Дъждът леко трополеше по покрива. Много дълго време седяхме просто така, без да говорим.
В три следобед на следващия ден отидох да се срещна с новия преподавател.
Когато влязох в кабинета на Джулиан, се стреснах. Помещението бе напълно празно. Нямаше ги книгите, килимите, голямата кръгла маса. Бяха оставили единствено завесите на прозорците и една японска гравюра, дадена му от Бъни и закрепена с кабърчета. Камила беше там, както и Франсис, който изглеждаше доста смутен, както и Хенри. Той стоеше до прозореца и правеше всичко възможно, за да не обръща внимание на непознатия.
Учителят бе довлякъл някакви столове от трапезарията. Беше около трийсетгодишен мъж, с кръгло лице и руса коса, облечен с поло и дънки. На едната от розовите му ръце силно блестеше венчална халка, около него се носеше натрапчив аромат на афтършейв.
— Добре дошъл — каза той и се наведе, за да се ръкува с мен, а в гласа му чух ентусиазма и снизхождението на човек, свикнал да работи с юноши. — Казвам се Дик Спенс. А ти?
Часът беше кошмарен. Сърце не ми дава отново да премина през това. Гласът му бе покровителствен в началото, когато ни раздаде една страница от Новия завет с думите:
— Разбира се, не очаквам от вас да доловите нюансите, за мен е достатъчно, ако успеете да схванете смисъла.
После постепенно в тона му се появи изненада:
— Виж ти! Доста сте напреднали за студенти!
А после зае и отбранителна позиция:
— От доста време не съм виждал студенти с вашето ниво.
Докато накрая се стигна и до унижението. Той бе капелан в Хакет и гръцкият му, който бе учил предимно в семинарията, бе груб и посредствен дори и по моите стандарти. Бе един от онези езикови преподаватели, които силно разчитат на мнемотехниката.
— „Агатон“192. Знаете ли как помня тази дума? „Агата Кристи пише наистина добри криминални романи.“
Презрителното изражение на Хенри бе неописуемо. Ние, останалите, мълчахме унизени. Появата на Чарлс не подобри положението. Той влезе, залитайки, двадесет минути след започването на часа, очевидно пиян. Появата му предизвика повторен цикъл от предишните официалности.
— Добре дошъл. Казвам се Дик Спенс. А ти?
Колкото и да не е за вярване, но последва повторение и на унизителния етюд с „агатон“.
Хенри каза ледено, на прекрасен атически гръцки:
— Мой прекрасни приятелю, добре, че е твоето търпение, иначе щяхме да се валяме в невежество, като прасета в кочина.
Преподавателят погледна крадешком часовника си:
— Виж ти! Изглежда, че времето ни за днес изтича!
След края на часа петимата седяхме, потънали в мрачна тишина.
— Добре де, само още две седмици — каза Франсис, когато излязохме навън.
Хенри запали цигара.
— Аз няма да се върна.
— Аха — каза саркастично Чарлс. — Точно така. Дай му да се разбере.
— Но, Хенри — намеси се Франсис, — трябва да дойдеш. Хенри пушеше от цигарата със силно стиснати устни и се държеше решително.
— Не, не трябва.
— Две седмици. Само толкова.
— Горкичкият — каза Камила. — Прави най-доброто, на което е способен.
— Но това не е достатъчно за него — каза на висок глас Чарлс. — Кого очаква? Шибаният Ричмънд Латимър193?
— Хенри, ако не идваш, ще отпаднеш — намеси се Франсис.
— Не ми пука.
— На него не му се налага да ходи на училище — каза Чарлс. — Той може да прави каквото си поиска. Може да се провали на всеки един шибан изпит и неговият баща пак ще му праща тлъстия чек с издръжката всеки месец…
— Не казвай повече „шибам“ — каза Хенри тихо, но заплашително.
— Шибам? Какво има, Хенри? Никога преди не си чувал тази дума? Не е ли точно това, което правиш всяка вечер със сестра ми?
Помня, когато бях дете, видях как баща ми веднъж удари майка ми без абсолютно никаква причина. Понякога удряше и мен, но не разбирах, че го прави просто защото е в лошо настроение и вярвах, че измислените му оправдания („Говориш прекалено много“, „Не ми говори така“), някак си даваха основание за наказанието. Но осъзнах, че детинското впечатление за баща ми като за Справедливия законодател бе напълно погрешно в деня, когато го видях да удря майка ми, защото бе отбелязала, напълно невинно, че съседите пристрояват къщата. По-късно той щеше да твърди, че тя го провокирала, че това било упрек към способността му да печели пари, а тя през сълзи на очи щеше да се съгласи. Напълно зависехме от този човек, който не само бе заблуден и невеж, но и некомпетентен във всичко. Нещо повече, знаех, че майка ми бе неспособна да му се опълчи. Беше като да влезеш в кабината на самолет и да видиш, че пилотът и неговият заместник са пияни и припаднали на местата си. Така седях и сега пред Лицея и ме заливаше черен ужас, примесен с неверие, който в интерес на истината не се различаваше толкова от ужаса, който бях изпитал, когато бях на дванадесет и седях на високото столче в нашата слънчева кухня в Плано. С изумление си помислих „Кой командва тук? Кой пилотира самолета?“