Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Прекарах няколко безумни часа, крачейки из стаята си — това е, бях започнал да мисля за нея като за моя, но всъщност не беше така. След три седмици трябваше да я напусна и тя сякаш вече придобиваше един безсърдечен дух на безличност, трябваше да напиша и уведомително писмо до службата за финансово подпомагане. Единственият начин, по който можех да получа образователна степен, тоест по същество единственият, по който можех да придобия средства, за да се издържам сам по един поносим начин, бе ако Хампдън се съгласеше да поеме цялата такса за обучението ми през тази допълнителна година. Доста нападателно посочих, че не по моя вина Джулиан бе решил да напусне. Изтъкнах всяка жалка похвала и награда, която бях спечелил от осми клас насам. Приведох като довод, че една година, прекарана в изучаване на класически езици, може само да укрепи и обогати този нов и толкова желан курс по английска литература.
Накрая завърших молбата си, след като я изпълних с пламенни драсканици, легнах на леглото и заспах. Събудих се в единадесет часа, направих някои промени и се отправих към нощната читалня, за да я напечатам. По пътя се отбих в пощата, в кутията си намерих съобщение, в което за мое невероятно задоволство ме уведомяваха, че съм получил работата по наглеждането на апартамента в Бруклин и че преподавателят искал да се срещнем по някое време през идната седмица, за да обсъдим списъка със задълженията ми.
Добре, помислих си, поне лятото е осигурено.
Нощта бе хубава, пълнолуние, поляната блестеше като сребро, фасадите на сградите хвърляха квадратни, черни сенки, с ясно очертани контури върху тревата. Повечето от прозорците бяха тъмни — всички спяха, бяха си легнали рано. Забързах се през поляната към библиотеката, където на последния етаж лампите в нощната читалня — „Къщата на вечното учение“, както я наричаше Бъни в щастливите дни — светеха ярко и силно, и сияеха в жълто през върховете на дърветата. Качих се по външните стълби — метални, като пожарно стълбище, като стълбите в моя кошмар — обувките ми тракаха по метала така, че бих се изнервил, ако не бях толкова разсеян.
През прозореца видях самотна тъмна фигура в черен костюм. Беше Хенри. Пред него бяха струпани книги, но не работеше. Не знам защо, но се сетих за онази февруарска нощ, когато го видях да стои в сенките под прозорците на кабинета на доктор Роланд, тъмна и самотна фигура, с ръце в джобовете и снегът, който се вихреше в празните арки на уличните лампи.
Затворих вратата.
— Хенри — казах. — Хенри. Аз съм.
Той не се обърна.
— Току-що се връщам от къщата на Джулиан — каза той с равен глас.
Седнах.
— И?
— Къщата е затворена. Заминал е.
Настъпи дълго мълчание.
— Знаеш ли, много ми е трудно да повярвам, че го е направил — светлината се отразяваше в стъклата на очилата му, под тъмната и лъскава коса лицето му бе мъртвешки бледо. — Това е просто проява на малодушие. Затова е напуснал. Защото се страхува.
Капаците бяха отворени. Мокър вятър шумолеше в дърветата. Отвъд тях облаците, бързи и необуздани, плуваха над луната.
Хенри си свали очилата. Така и не свикнах да го виждам без тях, винаги ми се струваше гол и уязвим.
— Той е страхливец — каза. — Ако беше на нашето място, щеше да направи абсолютно същото. Просто е прекалено голям лицемер, за да го признае.
Не отговорих.
— На него дори не му пука, че Бъни е мъртъв. Можех да му простя, ако това бе причината да се чувства по този начин. Нямаше да му пука, дори да бяхме убили половин дузина души. Единственото, което има значение за него, е да опази името си чисто. По същество той това и каза, когато говорих с него снощи.
— Ходил си при него?
— Да. Човек би се надявал, че това ще значи за него повече от собственото му удобство. Щеше да покаже някакъв характер, дори ако ни беше предал, не че исках да ме предаде. Но у него няма нищо освен малодушие. Да избяга по този начин!
Дори и след всичко, което се бе случило, горчивината и разочарованието в гласа на Хенри ме пробождаха дълбоко в сърцето.
— Хенри — исках да кажа нещо мъдро, че Джулиан бе просто човек, че бе стар, че плътта и кръвта са немощни и слаби, и че настъпва време, когато трябва да надминем учителите си. Но се оказах неспособен да изрека каквото и да било.