Ема Лайона

Салвато и Луиза стояха рамо до рамо, — те, изглежда, бяха сами в целия свят, не виждаха никого около себе си и като че ли нямаха общо с гъмжащата на брега тълпа. Микеле пък търсеше две жени: майка си и Асунта. След известно време той откри старицата, но Асунта не се виждаше никъде, дали защото братята и баща й бяха попречили да дойде на тази последна среща, или защото мъката й беше толкова силна, че тя се боеше да погледне за последен път Микеле. Така че острият му взор напразно проследяваше къщите до самата улица Пилиеро и Имакотела.

Но внезапно вниманието му, както и вниманието на останалите зрители, беше откъснато от така притегателната за него посока и привлечено в открито море. На далечния хоризонт, зад острова Капри, се показаха многочислени платна. Гонени от попътния вятър, те бързо се приближаваха и нарастваха с всяка минута.

Първата мисъл на нещастните бегълци беше, че на помощ на Неапол идва френско-испанският флот и те почти съжалиха че са побързали да подпишат мирния договор. Обаче, никой не посмя да намекне за анулирането му. Впрочем, може би такава мисъл — нали и най-добрите умове понякога са подвластни на злото — беше се зародила и угаснала в нечия глава, без да намери словесното си изражение. Но безспорно с най-голямо безпокойство следеше приближаващите кораби кардинал Руфо. Сутринта той беше получил по суша две писма от краля и кралицата, някои места от които ще приведем по-долу. Читателите сами ще могат да се убедят, че след получаването им прелатът не можеше да остане спокоен.