Обладаване

— Ще го намеря, ще го намеря — не спираше да копае Кропър.

Извика на Хилдебранд да продължава, но той не чуваше и не виждаше нищо; беше се строполил в калта до паметника, вкопчил пръсти в задушаващата го яка, и се бореше за глътка въздух, защото най-сетне можеше да диша.

Кропър продължаваше да копае. Хилдебранд бавно пропълзя по ръба на ямата. Тисът и кедърът се олюляха из основи, буквално се разтърсиха и жалостиво извисиха глас. Хилдебранд дръпна Кропър за ръкава.

— Стига, да се прибираме. Това… минава всякакви граници. Опасно е. Трябва да се скрием на завет.

Камшикът на дъжда плющеше по лицето му, набраздявайки плътта с напречни резки.

— Още не — отвърна Кропър и отново заби лопатата, сякаш търсеше подпочвена вода.

Отекна метален звън. Той се хвърли на земята и зарови ръце в пръстта. Когато се изправи, държеше продълговат предмет, целия разяден от ръжда, но очертанията не можеха да се сбъркат — беше с формата на скъпоценно кюлче. Кропър приседна на близкия паметник и го притисна към гърдите си.

Вятърът впи нокти в покрива на църквата и откърти още няколко керемиди. Дърветата извикаха и се олюляха. Кропър напразно опипваше сандъчето и зачовърка отстрани с ножа. Вятърът завихри косата му в лудешки въртоп. Затиснал уши, Хилдебранд Аш се приближи и изкрещя в ухото му:

— Това ли е?

— Прилича… на големина. Да, това е.

— Какво ще правим?

— Зарийте ямата, а аз ще прибера сандъчето в багажника — махна той към дупката и тръгна към колата през гробището.

Най-различни звуци изпълваха въздуха. Стържещото скимтене идваше от дърветата край пътя и в живия плет, които яростно мятаха корони с проточени клони и ту се устремяваха към небето, ту превиваха гръб към земята. Все повече керемиди разцепваха въздуха и с остър трясък се разбиваха в земята или по надгробните паметници. Кропър ускори крачка, притиснал сандъчето, по лицето му се размазваха литнали листа и струи дървесен сок. Не спираше да опипва съкровището си — търсеше пролука, проверяваше милиметър по милиметър ръба на сандъчето. Докато се бореше с желязната врата на гробището, която обезумяло танцуваше на пантите и внезапно заяде, с което му спаси живота, чу отчетливия надигащ се тътен на подземно изригване — беше виждал подобно нещо в Тексас, когато от земята избиват петролни гейзери; тътенът се сля с друг раздиращ напън и чудовищно скърцане, което прерасна в оглушителен трясък. Земята под краката му поддаде и се разтърси; той приседна; пред очите му като потъващ хълм с грохот се срина голяма сива маса, която помете килим от листа и вейки, брулещи тръпнещия въздух. Всичко това, с изключение на връхлитащия вятър, който не беше спирал, завърши с какофония от тъпани, чинели и театрални гръмотевици. Ноздрите му бяха пълни с мокра пръст, дървесен сок и бензинови изпарения. Едно дърво беше паднало право върху мерцедеса. Беше останал без кола и пътят към странноприемницата беше отрязан, препречен най-малко от едно дърво — може би имаше и други.