Обладаване
- Автор: Байетт Антония Сьюзен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обладаване». Краткое содержание книги:
На 14 октомври двамата отидоха в Ледърхед и посетиха кантората на Деншър и Уинтърбърн. На излизане от града спряха в градинския център и купиха добър набор от тежки лопати, гребла и кирка, които прибраха в багажника на мерцедеса. Платиха в брой. Следобед се разходиха до църквата, както обикновено заключена срещу вандали, и обиколиха гробището, като четяха имената по паметниците. На входа на малкото гробище, опасано с порутена желязна ограда, имаше бележка, че тукашната енория „Сейнт Томас“ е част от три енории, чийто викарий е преподобният Пърси Дракс; църквата е отворена за свето причастие и утринна служба всяка първа неделя от месеца; вечерня се отслужва веднъж в последната неделя на месеца.
— Не го познавам този Дракс — каза Хилдебранд Аш.
— Крайно неприятен човек — отвърна Мортимър Кропър. — Поетическото дружество на Шенектади подари на църквата една мастилница, която Аш е използвал по време на пътешествието си в Америка, и книги с автографа му и със залепена снимка, които е подписвал за американските си почитатели. Подариха и специална витрина, в която да бъдат изложени тези съкровища, а господин Дракс я е поставил в най-затуления ъгъл и е метнал отгоре прашно зелено сукно без абсолютно никакво указание за естеството на експонатите, така че случайният посетител изцяло пропуска…
— Случайният посетител и без това не може да влезе — прекъсна го Хилдебранд.
— Именно. Същият Дракс посреща на нож всеки, който го помоли за ключовете, все едно дали са изследователи на Аш или почитатели, дошли да изразят преклонението си. Казва — имам го черно на бяло в писмата, които ми е изпращал, — че църквата е дом Божи, а не мавзолей на Рандолф Хенри Аш. Аз самият не виждам никакво противоречие.
— Можете да си откупите вещите.
— Така е. Предлагал съм му немалки дарения дори само временно да ни ги отстъпи. Колекцията „Стант“ вече притежава екземпляри от книгите, но мастилницата е безценна. Отговаря, че за съжаление според условията на дарението няма право да предоставя вещите на други институции. Не проявява никакъв интерес да променим условията на дарението. Много дръпнат човек.
— Защо не вземем и тях, като сме почнали? — разсмя се Хилдебранд и Кропър се намръщи.
— Не съм някакъв долнопробен крадец — ожесточено изсъска той. — Просто мисълта за сандъчето, за чието съдържание можем само да гадаем, мисълта как се разлага в земята, докато чакаме да получим законно право да го извадим, мисълта, че може никога да не разберем… направо ме влудява.
— А що се отнася до стойността му?
— Донякъде аз определям стойността му.
— И тя е значителна? — попита Хилдебранд.
— Значителна е дори вътре да няма нищо — отвърна Кропър. — Заради собственото ми спокойствие. Но няма да е нищо. Сигурен съм.
Повъртяха се още малко в гробището. Беше много тихо, английско и дъждовно. Повечето гробове бяха от XIX в., само на едно-две места се срещаха по-ранни или по-късни дати. Гробът на Рандолф и Елън беше в единия край в сянката на тревист хълм или могила, увенчана с древен кедър и още по-стар тис, които скриваха закътаното място от погледа на всеки, поел по пътеката към вратата на църквата. Точно зад гроба се издигаше оградата, а зад нея се простираше ниско окосено поле с планинска трева и няколко безразлични овце, разполовено от малък поток. Някой вече беше започнал да копае, до оградата прилежно бяха подредени зелени купчини чим. Хилдебранд преброи тринайсет.
— Една за главата и двоен ред по протежение на… И аз мога да го направя. Мога да вадя чим, занимавам се с моравата. Как смятате да го оставим, да не личи, че е пипано?
Кропър се замисли.
— Можем да опитаме. Ще подредим хубаво чима, ще пръснем отгоре стари листа и каквото намерим, и ще се надяваме да израсне, преди някой да забележи и да се замисли. Струва си да опитаме.
— Може да направим нещо, за да отвлечем вниманието. Може да оставим фалшиви следи, уж сме сатанисти и сме извършвали черна литургия — изсумтя Хилдебранд и отново самотно се разкиска.