Обладаване
- Автор: Байетт Антония Сьюзен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обладаване». Краткое содержание книги:
Тя се огледа, но явно никой не я подкрепяше.
— Ако действително смятате така, можехте да ме арестувате, преди да го изровя — възрази Кропър.
— Съвършено вярно — съгласи се Блекадър.
— Защо го е оставила, ако не е обмисляла възможността сандъчето да се намери? — намеси се Леонора. — Защо не го е положила върху гърдите си или до сърцето му?
— Трябва да разберем края на историята — каза Мод.
— Не е сигурно, че отговорът ще е там — въздъхна Блекадър.
— Въпреки това сме длъжни да проверим — настоя Мод.
Кропър извади буркан със смазка и започна да я втрива с ножа по шевовете на сандъчето, от което се разлетяха дребни люспи ръжда. След няколко безкрайни минути заби острието в процепа и натисна. Пружината отскочи и отдолу се показа стъкленият съд за образци на Рандолф Аш, замъглен и изцапан, но непокътнат. Кропър съвършено внимателно прокара ножа под капака, отвори го и извади съдържанието на сандъчето. В торбичка от промазана коприна намериха гривна от сплетена коса със сребърна закопчалка във формата на две сплетени ръце; син плик с дълга и много тънка руса плитка; друг обемист пакет, загърнат с промазана коприна, в който откриха куп писма, завързани с панделка; и запечатан продълговат плик — още личеше, че някога е бил бял, върху който с кафяви букви пишеше „За Рандолф Хенри Аш, лично“.
Кропър прерови набързо купчината с панделката и каза:
— Любовните им писма — точно както пише в дневника.
Погледна запечатания плик и го подаде на Мод, която се взря в почерка.
— Мисля… почти съм сигурна, че е от нея.
— Щом писмото е неотворено, въпросът за собствеността е доста интересен — каза Юън. — Дали все още принадлежи на подателя, щом не е било получено, или на получателя, щом го намираме неотворено в гроба му?
Преди някой да успее да измисли основателно възражение, Кропър взе плика, притисна ножа под печата и го отвори. В плика имаше писмо и снимка. Краищата й бяха зацапани и беше изпъстрена със сребристи жилки, като следи от градушка или напъпил бял цвят, както и с тъмни саждиви точици като петна по огледало, но зад всичко това призрачно блещукаше ликът на млада булка с букет от лилии и рози, която се взираше в обектива под пищни воали и тежък венец от пролетни цветя.
— Госпожица Хавишъм — възкликна Леонора. — Коринтската невяста.
— Не, не — промълви Мод. — Най-сетне започвам да разбирам…
— Нали? Така и подозирах — каза Юън. — Прочетете писмото. Познавате почерка й.
— Да го прочета ли?
И така, писмото на Кристабел Ламот до Рандолф Аш беше прочетено на глас на светлината на свещите в една хотелска стая пред събралата се необичайна дружина отчаяни търсачи и ловци, а навън виещият вятър препускаше по възвишенията и стъклата на прозорците потракваха от дребните песъчинки, които смиташе по пътя си.
Скъпи мой, скъпи мой…
Казаха ми, че си много болен. Не е хубаво да нарушавам покоя ти с ненавременни спомени в такъв момент, но в края на краищата установих, че трябва да ти кажа нещо. Ще отвърнеш, че трябваше да го направя преди двайсет и осем години — или изобщо да го премълча, и сигурно си прав, ала не можех или не исках да го сторя. И ето че сега мисля непрекъснато за теб, моля се за теб и знам, знам го от толкова години, че не постъпих добре с теб.
Имаш дъщеря, която е добре — омъжи се и роди чудесен син. Изпращам ти снимката й. Както ще видиш, много е красива и ми се ще да вярвам, че прилича и на майка си, и на баща си, макар изобщо да не подозира кои са истинските й родители.
Дотук добре — не беше лесно да се напише, но поне бе просто. Ала как се стигна дотам? След подобна истина ти дължа някакво обяснение, дължа го на себе си може би, защото съгреших пред теб… макар и по причини, които…
Историята е низ от обективни факти, но и още нещо — страст и колорит, които й придават хората. Ще ти разкажа, ако не друго, фактите.
Когато се разделихме, вече знаех, макар да нямах сигурни доказателства, какви ще са последиците, както и стана. В онзи последен черен ден се съгласихме, че всеки ще продължи по пътя си, че ще се разделим завинаги, без да поглеждаме през рамо. Зарекох се да спазя моята част от уговорката — от гордост и заради теб, каквото и да стане. Затова се погрижих и уредих нещата, няма да повярваш в какви тънки сметки и кроежи се забърках, и намерих място, където да отида (знам, че впоследствие и ти си го открил) и където само аз щях да нося отговорност за съдбата ни, моята и на дъщеря ни. Посъветвах се с единствения човек, който можеше да ми помогне — сестра ми Софи, и с нейна помощ уредихме всичко, една лъжа, достойна повече за любовен роман, отколкото за предишния ми спокоен живот, ала неволята изостря ума и калява решимостта ни… Така дъщеря ни се роди в женския манастир в Бретан и беше отнесена в Англия, където сестра ми Софи я прие и я отгледа като свое дете, както се бяхме разбрали. Ще кажа също, че Софи я обичаше и се грижеше за нея, както би го сторила всяка друга жена при подобни обстоятелства — само родната й майка би могла да го стори по-добре… Пускаха я да тича на воля из английските поля и се омъжи за един свой братовчед в Норфък (който в действителност не й е никакъв братовчед, разбира се), и сега е напета съпруга на ескуайър.