![Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/1/pushki-virusi-i-stomana-kakvo-opredelya-sdbinite-na-choveshkite-obshchestva-bg-download.jpg)
Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]
- Автор: Даймонд Джаред Мэйсон
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-262-0
- Переводчик: Юлиян Антонов
- Жанр: История
Электронная книга - «Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]». Краткое содержание книги:
Не толкова известно, но с още по-съдбовни последици е и едно транспортно произшествие от лятото на 1930 г., или близо две години и нещо, преди Хитлер да вземе властта в Германия. Тогава пък автомобилът, в който той се е возел (и то на „мястото на самоубиеца“, т.е. седалката вдясно от шофьора), се засякъл на пътя с някакъв тежкотоварен камион. Камионът обаче успял да отбие в последния момент, преди да връхлети и размаже колата на фюрера. Като имаме предвид до каква степен психопатологичното у Хитлер е определяло нацистката политика, можем да предположим, че и Втората световна война е щяла да протече по доста по-различен начин, ако шофьорът на камиона е натиснал спирачките само с една секунда закъснение.
Можем да посочим и много други, чиято индивидуална специфика е оказвала влияние върху хода на световната история: достатъчно е да споменем Александър Македонски, Август, Буда, Христос, Ленин, Мартин Лутер, инкският император Пачакути, Мохамед, Вилхелм Завоевателя и зулуският крал Шака. До каква степен всеки от тях е влияел на хода на събитията, а не „просто“ е реагирал най-адекватно в създалата се ситуация? За първия случай важи казаното от историка Томас Карлайл: „Всемирната история, или разказът за всичко онова, което човек е постигнал в този свят, е всъщност История на Великите личности, които са работили тук.“ На противоположното мнение е бил пруският държавник Ото фон Бисмарк, който, за разлика от Карлайл, е познавал изтънко скритите механизми на политическата игра: „Задачата на политика е да чуе Божиите стъпки, отекващи в историята, и да се опита да Го хване за пеша на палтото, точно когато Господ минава край него.“
Подобно на културната, и индивидуалната специфика е оставила редица „бели петна“ в световната история. И това също й придава непредсказуем характер, наред със „слепите“ природни стихии, за да ни попречи да видим по-общите причини. Но с оглед на целите, които си поставяме в тази книга, въпросната специфика едва ли ще ни е от полза, тъй като и най-ревностният привърженик на теорията за „великата личност“ трудно би могъл да разтълкува най-мащабния исторически модел само въз основа на делата на неколцина души, колкото и мащабни да са те. Да, Александър Македонски може би наистина е успял да ускори развитието на вече грамотните, произвеждащи храни и боравещи с железни сечива държави в Западна Евразия, но той самият няма нищо общо с факта, че тогава, когато там са се появили държави, в Австралия е имало само общности на ловци-събирачи, непознаващи нито писмеността, нито железните сечива. Може би ще е най-разумно да кажем, че този въпрос — за ефекта от индивидуалната специфика върху историческото развитие — остава открит.
Историята общо взето не се смята за точна наука, а за нещо близко до хуманитаристиката. В най-добрия случай я класират при обществените науки, и то като най-„ненаучна“ от всичките. Научните изследвания на различните системи за управление обикновено се определят като „политология“, а Нобеловата награда по икономика обикновено означава, че носителят й се изявява не в стопанския сектор, а в сферата на „чистата“ (икономическа) наука. По тази причина отделните исторически дисциплини много рядко се възприемат като части на едно цяло, наричано с общото име „История“. Повечето историци дори не се смятат за учени и получават много слаба подготовка в сферата на утвърдените „академични“ дисциплини и техните методологии. Усещането, че историята е някакво там море от подробности, кара по-артистичните натури да ръсят разни сентенции от рода на: „Историята ли? Абе това са само сухи факти“, „бабини деветини“ или „В историята има само един закон — този на калейдоскопа“ и прочее в същия дух.
Едва ли някой ще отрече, че е по-трудно да извлечеш общите принципи, когато изучаваш историята, отколкото при изследванията на планетарните орбити. Но аз не смятам, че тези трудности са фатални. Такива трудности създават и някои други обекти на историческите изследвания, ала никой не оспорва мястото им сред естествените науки — например астрономията, климатологията, екологията, еволюционната биология, геологията или палеонтологията. За съжаление, популярната представа за „наука“ най-често се базира на физиката и на още няколко полета на дейност със сходна методология. Учените, които работят в тях, общо взето са склонни да игнорират всички останали полета, за които са валидни други методологии, включително и тези, в които самият аз се изявявам — екологията и еволюционната биология. Не бива обаче да забравяме, че думата „наука“ означава и „знание“ (английското science идва от латинското scire, „узнавам“, и scientia, „сведение“) — „наученото“ или „усвоено“ знание, натрупано с помощта на най-подходящите за конкретния случай методи. Ето защо изпитвам огромна съпричастност към изследователите на човешката история, тъй като те наистина се сблъскват с неимоверни трудности.