Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Обратният път към „Оръженосеца“ ни се стори безкраен. Движехме се в гробовно мълчание. Минахме по всички най-тъмни улички, за да не бъдем изненадани отново от стражите. Корписантарите, мълчаливи и затворени в себе си, бяха покрусени от мъка, задето не бяха успели да попречат на Тиракорда да изчезне с пиявиците и измъчваха душите си колкото с горчивината от поражението, толкова и със страха, че още утре папата можеше да бъде смъртоносно заразен. От друга страна, отчаяното състояние, в което са намираше Дулчибени отказа всички от идеята да го издадат: дивашкото нападение, което преди малко корписантарите бяха извършили над стражите, налагаше предпазливост и мълчание. За всички бе по-добре от тази нощ у защитниците на реда да останат само спомени — и никаква следа.
За да не образуваме прекалено голяма и лесна за разпознаване група, някои от корписантарите ни изоставиха, но не пропуснаха да се струпват с бързо изгрухтяване. Така останахме седмина: Угонио, Чаконио, Полонио, Груфонио, Ато, Дулчибени (положен върху количката) и аз.
Вървяхме близо един до друг, като бутахме количката на смени; намирахме се в околностите на църквата „Дел Джезу“, в близост до Пантеона, където щяхме да се спуснем в подземията, за да се върнем „При оръженосеца“. Забелязах, че Чаконио бе забавил крачка и изоставаше. Огледах го: ходеше с трудност, влачейки краката си. Привлякох вниманието на челната редица и изчакахме Чаконио да се присъедини към нас.
— Одробопразва го бързиникавата крачкоходност. Занадъхан е — изясни Угонио.
Струваше ми се, че Чаконио не беше само изтощен. Когато стигна до нас, се подпря на количката, после се отпусна на земята, облегна гръб на една стена и остана неподвижен. Дишането му бе едва доловимо и учестено.
— Чаконио, какво ти има? — попитах го притеснен.
— Гфъррррлъбх — отговори, като посочи лявата страна на корема си.
— Уморен ли си или ти е лошо?
— Гфъррррлъбх — отвърна Чаконио, като повтори жеста, сякаш нямаше повече какво да добави.
Инстинктивно (въпреки че всеки физически контакт с корписантарите изобщо не беше за препоръчване) докоснах дрехата на Чаконио на посоченото място. Изглеждаше влажна.
Разместих плата и усетих неприятна, но добре позната миризма. Всички останали се бяха приближили, а абат Мелани бе дошъл още по-наблизо. Пипна дрехата на Чаконио и поднесе ръката си до носа.
— Кръв. Пресвети небеса, да разтворим дрехата му — каза той и развърза с трескава бързина въжето, което държеше затворен мърлявия плащ на Чаконио. Видяхме, че има рана точно по средата на корема, от която неспирно се лееше кръв и вече се бе просмукала нашироко в плата. Раната беше много тежка, кръвотечението обилно и се чудех как Чаконио досега бе намерил сили да ходи.
— Боже мой, трябва му помощ, не може да върви с нас — казах, объркан от откритието.
Настана продължително мълчание. Прекалено лесно бе да се разбере какви мисли се въртяха в главите на всички. Желязното топче, което беше улучило Чаконио, бе дошло от пистолета на Дулчибени, който, макар и без да иска, смъртно бе ранил злощастния корписантар.
— Гфъррррлъбх — рече тогава Чаконио, посочвайки с ръка улицата, по която вървяхме и давайки ни знак да продължим. Угонио падна на колене и се доближи до него. Последва бърза и неразбираема словесна обмяна между двамата, по време на която Угонио неколкократно повиши глас сякаш искаше да убеди другаря в правотата на собственото си мнение. Чаконио пък повтаряше все същото мърморене, всеки път все по-жално и тихо.
И тогава Ато разбра какво щеше да се случи.
— Боже мой, не, не можем да го оставим тук. Повикай приятелите си — каза той на Угонио — да дойдат да го вземат, трябва да направим нещо, нека извикаме някой, някой хирург…
— Гфъррррлъбх — пророни Чаконио с лек и примирен шепот, който падна между нас, по-окончателен от което и да е човешко заключение.
Угонио от своя страна положи нежно ръка върху рамото на другаря си, а после се изправи, сякаш в знак, че разговорът беше свършил. Полонио и Груфонио също се приближиха до ранения и си размениха с него в непрекъснат шепот потайни и объркани размишления. Накрая паднаха на колене и едногласно започнаха да се молят.
— О, не — изплаках — не трябва, не може да бъде.
И Ато, който винаги бе показвал толкова малко симпатия към корписантарите и необичайните им качества, не можа да удържи вълнението си. Видях го как се оттегли настрана и скри лицето си; зърнах раменете му, разтърсени от конвулсии. В този мълчалив и освободителен плач абатът най-сетне изливаше своята мъка — за Чаконио, за Фуке, за Виена, за самия себе си, може би предател, но също така и предаден, и сам. И докато си мислех за последните загадъчни думи на Дулчибени относно смъртта на Фуке, усещах как тъмни сенки се сгъстяват между Ато и мен.