Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— О, проклети безумецо! — извика Ато. — Ти би искал… ти искаш… — и тогава започна да киха — три, четири, пет пъти, с необичайна сила, рискувайки да отслаби хватката си и да падне от стената в бездната.
— Проклятие — изрече после той сприхаво. — Някога само едно нещо ме караше да кихам — холандските платове. Сега, най-сетне разбрах защо кихам толкова, откакто съм в тази прокълната странноприемница.
И аз осъзнах: вината беше на старите холандски облекла на Дулчибени. Все пак, дойде ми внезапно наум, понякога Ато бе кихал и при моето идване. Сигурно е било, защото току-що съм се връщал от стаята на янсениста. Или пък…
Но моментът изискваше да отложа своите размишления за по-късно. Забелязах Дулчибени да се движи по ръба на фасадата на амфитеатъра, първо наляво, а после надясно, като продължаваше да държи под око каретата на Тиракорда.
— Ти криеш още нещо, Помпео — извика Ато, след като кихавиците спряха и той възстанови равновесието си, застанал на четири крака върху стената. — С какво успя да изнудиш Одескалки? Каква е тайната, с която държеше изкъсо кардинал Бенедето?
— Нямам какво повече да кажа — отряза го Дулчибени, като отново погледна към возилото на стария лекар.
— А, не, много ти е удобно така! И после, Помпео, историята с дъщерята е неубедителна: прекалено малко, за да решиш да посегнеш на живота на един папа. Как така — първо изобщо не искаш да се ожениш за майка й, а сега, за да отмъстиш за нея, правиш всичко това? Не, някак не ми звучи. А и този папа е добре настроен към вас, янсенистите. Говори, Помпео!
— Това не ти влиза в работата.
— Ти не можеш…
— Нямам какво повече да кажа на един шпионин на Всехристиянския крал.
— Да, но с твоите пиявици самият ти искаше да направиш хубава услуга на Всехристиянския крал: да го освободиш от папата и от Виена с един-единствен удар.
— А ти наистина ли вярваш, че с турците ще победи и Луи XIV? — отговори със злост Дулчибени. — Беден заблуден глупако! Не, отоманската вълна ще отнесе и главата на френския крал. Никаква милост за предателите — това е законът на победителя.
— Значи такъв е твоят план за новия ред, твоята надежда за завръщането на чистата християнска вяра, убедени янсенисте? — отвърна Ато. — Ами хайде, нека унищожим Светата римска църква и християнските владетели, да оставим олтарите да бъдат погълнати от огнените езици. Така ще се върнем във времето на мъчениците: изклани от турците, но по-убедени и силни във вярата! И ти вярваш в това? Кой е заблуденият между нас, Дулчибени?
Междувременно се бях отдалечил от Ато и Дулчибени и бях стигнал до нещо, подобно на малка тераса, близо до стълбата, по която се изкачихме на първия етаж; оттам можех да виждам онова, което се разиграваше пред Колизея и разбрах защо Дулчибени гледаше надолу с толкова интерес.
Група стражи се суетеше около каретата, а в далечината се чуваше гласът на Тиракорда. Неколцина ни наблюдаваха — след малко, предполагах и се опасявах аз, щяха да се качат и да ни приберат.
Ненадейно обаче потръпнах не от нощния хлад, а от един вик, по-скоро някакъв дивашки вой, който се разнесе навсякъде из пространството пред Колизея. Избухна силна шумотевица, която изглежда бе предизвикана от хвърлянето на множество камъни и пръчки.
Ордата на корписантарите (които очевидно бяха организирали нападението) се изсипа с животински крясъци в равнината пред Колизея, въоръжена с тояги и пръчки, като напредваше в бърз бяг, без изобщо да даде време на стражите да разберат какво се случва. Можехме да наблюдаваме сцената благодарение на светлините, държани от стражите.
Нападението бе светкавично, варварско и безмилостно. Група нападатели изскочиха от арката на Константин, друга се спусна от стената, която ограждаше градините, гледащи към руините на Курия Хостилия, трета изникна от развалините на храма на Изида и Серапис. Бойният вик на атакуващата дружина се понесе високо и диво, като хвърли в недоумение жертвите — само петима или шестима стражи, изправени пред двойно повече противници.
Двама стражи, по-отдалечени от групата, вцепенени от изненада, попаднаха първи под ударите, драскането, ритниците и хапането на тримата корписантари, идващи откъм Константиновата арка. Схватката се превърна в хаотична плетеница от крака, ръце, глави, животински напрегнати в първобитно спречкване, лишено от всякакъв ред. Ударите, разбира се, не бяха смъртоносни, защото пострадалите, макар и понатупани, съвсем скоро най-позорно биха отбой и побегнаха към улицата, която води до Порта Сан Джовани. Друга двойка стражи (точно тези, които най-вероятно се канеха да влязат в Колизея, за да ни арестуват), побегнаха ужасени от развилнелите се корписантари, без изобщо да търсят сражение, и се изнесоха с необичайна бързина към склона, извеждащ на „Сан Пиетро ин Винколи“, преследвани от четирима грухтящи нападатели, между които ми се стори, че различавам неповторимите изразни средства на Угонио.