Пенрик [bg]

— Вече съм решила.

Той сведе глава.

— Предполагам, че онзи щастливец ще ти даде само част от богатството си. — Пое си дълбоко дъх. — Ами ако аз предложа нещо повече? Омъжи се за мен и всичко мое ще бъде твое.

— О, Егин — въздъхна Мира. — Мислиш ли, че и преди не съм получавала такива предложения, от други велики мъже?

„Лъжеш и мажеш с голямата баданарка, нали?“ — помисли си Пен.

„Не. Казвам чистата истина.“

Мира потупа с пръст Чадро по големия крив нос, приятелски, но и дистанциращо. После каза:

— Когато стигна до Орбас, ще трябва да избирам между двама дукове.

Което, осъзна Пен, беше самата истина. Макар че дукът на Адрия не беше показал никакви признаци, че го иска в леглото си. И толкова по-добре.

Чадро преглътна, смутен. Но не за дълго, защото явно не беше човек, който лесно се предава, иначе не би се издигнал до настоящия си чин.

— Но едва ли някой от тях ти предлага женитба.

— Да. И в това е предимството им.

— Не е нужно да плаваш сама в бурните води. Аз мога да бъда твоето пристанище. Твоята скала.

— Ти си войник, Егин. Служиш на императора, не на мен. Лош късмет в някоя битка и скалата ми ще се превърне в прах. Или в пръстта на пресен гроб.

— Вдовицата на един седонийски генерал получава щедра пенсия.

— И да заменя булчинската рокля за вдовишка дреха? Харесвам те много, но перспективата не ми допада.

„Ама този тип наистина не знае как да ухажва жена“ — подхвърли развеселено Пенрик.

„Млъкни — смъмри го Мира. — Много е сладък.“

Пен се вгледа в грозното лице и се опита да види онова, което явно виждаше Мира. И за свой ужас успя.

— За какво си мечтаеш дълбоко в сърцето си, Мира? Мога да ти дам много и съм готов да го положа в краката ти.

Тъжно и нежно, Мира се усмихна.

— Искам свободата си.

Чадро мълча дълго, обмисляйки думите ѝ. Накрая кимна едва доловимо.

— Аз държа на думата си. Искаш ли поне да те изпратя до границата?

— Това би било чудесно.

Чадро ѝ предложи ръката си и двамата тръгнаха заедно към каретата.

— Ако онзи твой дук се окаже недостоен, ще ме потърсиш ли?

— Да.

— Още си млада, на колко — двайсет, двайсет и три? Може да си промениш мнението след време. Имаш много време пред себе си.

„Представа си нямаш колко — помисли си Мира. — Аз си нямах представа колко.“ Беше царувала в Лоди преди повече от век все пак.

— Ще ме искаш ли, когато стана на трийсет? На четирийсет? — Усмихна се сухо. — На двеста?

— Да — простичко отговори Чадро.

— Жестоко е да ти давам празни надежди.

— Жестоко е да не ми дадеш никакви.

— Не бих казала.

„Това е мъчително“ — изпъшка Пен.

„Мда. Миличките постоянно си въобразяваха, че са влюбени в мен. Повечето бяха влюбени само в пишките си.“

„Но не всички?“

Тя въздъхна мълчаливо.

„Да, не всички. Сигурно щях да отстъпя пред един, но туморът в матката ме изпревари. Умрях, преди да навърша четирийсет и пет. — После изведнъж живна. — Приятно е да знам, че още мога да ги закача на въдицата си.“