Среднощни кули
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #13
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-218-1
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Среднощни кули». Краткое содержание книги:
Призраци от миналото дебнат Перин Айбара: Бели плащове, убиец на вълци, картини в ума му, а и отговорностите на водачеството не му дават мира. Невидим враг бавно затяга клуп около врата му. За да надделее, Перин трябва да потърси отговори в Света на сънищата и най-сетне да намери начин да овладее вълка в себе си. Иначе е изгубен завинаги.
Довье’анди се товя сагайн. Време е да хвърлим зара.
Вълните тролоци се накъсаха, барабаните заглъхнаха. Цели легиони чудовища се обърнаха и побягнаха, затътриха се нагоре по хълма и към прохода, бягаха назад към Погибелта. Някои оставаха твърдо на място — твърде ядосани, твърде уплашени от онези, които ги тласкаха, или твърде глупави, за да побегнат. Бурята на унищожение се извиси сякаш до своя връх, блясъци светлина изригваха в ритъм с воя на вятъра, с тътнещите вълни изгарящ пламък и звъна на късове лед.
Беше шедьовър. Ужасен, убийствен, възхитителен шедьовър. Ал-Тор вдигна ръката си към небето. Ветровете станаха по-свирепи, мълниите по-страшни, огньовете — по-изгарящи. Тролоците пищяха, стенеха и виеха. Итуралд усети, че се е разтреперил.
Ал-Тор затвори ръката си в юмрук и всичко свърши.
Последните понесени от вятъра тролоци западаха от небето като листа след буря. Всичко затихна. Пламъците изгаснаха, черните и бели облаци се разчистиха и разкриха синьо небе.
Ал-Тор свали ръката си. Полето пред него бе осеяно с трупове върху трупове. Десетки хиляди мъртви димящи тролоци. Точно пред ал-Тор една грамада, дълга стотина разтега, оформяше висок пет стъпки рид — могила мъртви тролоци, които почти бяха стигнали до него.
Колко дълго бе продължило това? Итуралд усети, че му е трудно да прецени времето, макар че според слънцето трябваше да е минал почти час. Може би повече. Беше му се сторило за секунди.
Ал-Тор се обърна да се прибере. Девите се изправиха на разтрепераните си крака и тръгнаха след него.
— Какъв беше този писък? — попита Наеф. — Близкият, тук в сградата. Чухте ли го?
Итуралд се намръщи. Какво беше наистина? Излезе от стаята да провери и неколцина — сред тях и офицери на Башийр — го последваха. Повечето други останаха в помещението обаче, загледани към прочистеното с лед и огън поле. Беше странно, но и една кула не бе паднала от билото на хълма. Сякаш атаките на ал-Тор бяха засегнали само Тварите на Сянката. Можеше ли човек наистина да е толкова точен?
Коридорът беше празен, но Итуралд имаше подозрение откъде е дошъл писъкът. Отиде до вратата на Торкумен. Башийр я отключи и влязоха.
Изглеждаше празно. Жегна го страх. Избягал ли беше Торкумен? Итуралд извади меча си.
Не. В ъгъла до леглото се беше присвила жалка фигура в омачкани дрехи, жакетът беше зацапан с кръв. Итуралд отпусна меча. Очите на лорд Торкумен ги нямаше. Изглежда, ги беше избол с перо за писане — лежеше окървавено на пода до него.
Прозорецът беше счупен. Башийр надникна навън и каза:
— Лейди Торкумен е долу.
— Тя скочи — прошепна Торкумен и започна да дере с окървавените си пръсти дупките на очите си. Говореше замаяно. — Онази светлина… Онази ужасна светлина.
Итуралд изгледа Башийр.
— Не мога да я гледам — заломоти Торкумен. — Не мога! Велики господарю! Къде е закрилата ти? Къде са връхлитащите ти армии, къде са сечащите ти мечове? Тази светлина гризе ума ми като плъхове, пируващи над труп. Прогаря мислите ми. Тя ме уби. Светлината ме уби!
— Полудял е — каза Башийр и коленичи до Торкумен. — И си го е заслужил, ако мога да съдя по това ломотене. Светлина! Собственият ми братовчед да е Мраколюбец. И командваше града!
— За какво говори той? — попита един от хората на Башийр. — За светлина? Не може да е видял битката. Никой от тия прозорци не гледа натам.
— Не съм сигурен дали говори за битката, Вогелер — каза Башийр. — Хайде. Лорд Дракона сигурно е уморен. Трябва да се погрижат за него.
„Ето това е“, помисли Мин и потупа с пръст по страницата. Седеше на любимия си перваз в Тийрския камък и се наслаждаваше на ласкавия вятър. Опитваше се да не мисли за Ранд. Не беше ранен, но чувствата му бяха толкова силни… Гняв. Беше се надявала, че никога вече няма да изпита толкова гняв.
Постара се да се отърси от тревогата. Имаше работа. Дали не беше тръгнала по грешна следа? Дали не тълкуваше погрешно? Прочете отново реда:
Светлина е задържана пред пастта на безкрайната пустош и всичко, което е той, може да бъде уловено.
Прекъсна размишленията си, щом видя светлина, появила се от стаята оттатък коридора. Пусна книгата и скочи на пода. Ранд идваше. Можеше да го усети през връзката.
Вратата на стаята оттатък коридора се пазеше от две Деви, най-вече за да не влизат хора и да пострадат от портали. Този, който се бе отворил сега, водеше към място, което миришеше на пушек. Ранд залитна през него и Мин се втурна да го посрещне. Изглеждаше изтощен, със зачервени очи и изпито лице. Подпря се с въздишка на нея и се остави да му помогне до стола.