Среднощни кули

Стигна до горния етаж и последва войниците на Башийр в една стая отдясно. Башийр стоеше там, с лъскава броня, без шлем, с ръце, стиснати зад гърба. Гледаше през прозореца.

Башийр се обърна и се стъписа.

— Светлина! Изглеждаш като самата смърт, човече! — обърна се към войниците си. — Трябваше да го отведете в палатката за Изцеряване! Някой да доведе Аша’ман!

— Добре съм — отвърна Итуралд, като придаде с усилие твърдост на гласа си. — Изглеждам по-зле, отколкото се чувствам, гарантирам ви.

Войниците се поколебаха.

— Е, дайте му поне стол и нещо, с което да си избърше лицето — каза Башийр. — Горкият човек. Трябваше да дойдем тук преди дни.

Отвън се чуваха звуци от далечно сражение. Башийр беше избрал висока сграда, от която да може да наблюдава боя. Войниците донесоха стол и — колкото и да искаше да покаже твърдост пред колега генерал — Итуралд седна на него с въздишка.

Погледна ръцете си и се изуми, като видя колко са мръсни, все едно беше чистил огнище с тях. Лицето му несъмнено беше покрито със сажди, прорязани от вадички пот, а сигурно имаше и засъхнала кръв по него. Дрехите му бяха на дрипи от взрива, унищожил стената, да не говорим за набързо превързаната рана на ръката му.

— Вашата защита на този град беше изумителна, лорд Итуралд — каза Башийр официално — Салдеа и Арад Доман не бяха врагове, но две силни държави не може да имат обща граница, без да има и периоди на враждебност.

— Броят на мъртвите тролоци, сравнен с броя на хората, с които сте разполагали… и при толкова голям пролом в стената… Трябва да ви кажа, че съм впечатлен — тонът му намекваше, че не раздава лесно подобни похвали.

— А Йоели? — попита Итуралд.

Лицето на Башийр потъмня.

— Хората ми намериха малък отряд, който бранеше тялото му. Загинал е храбро, макар че се изненадах, когато разбрах, че той е поел командването, а Торкумен — мой далечен братовчед и уж водачът на града — е затворен в покоите си и изоставен на място, където тролоците са можели да го пленят.

— Йоели беше добър воин — каза сковано Итуралд. — Един от най-смелите, които съм имал честта да познавам. Той спаси живота ми и вкара хората ми в града въпреки заповедите на Торкумен. Адски срамно е, че го загубихме. Адски срамно. Без Йоели Марадон нямаше да се държи досега.

— Държи се е силно казано — отбеляза намръщено Башийр.

Итуралд се поколеба. „Той е чичо на кралицата — този град сигурно е родният му дом.“

Двамата се гледаха като стари вълци, водачи на съперничещи си глутници. Предпазливо.

— Съжалявам за загубата ви — каза Итуралд.

— Градът наистина се държи, и то благодарение на вас — каза Башийр. — Не съм ядосан, разберете. Натъжен съм, но не и ядосан. И ще приема на вяра думата ви за Йоели. Честно казано, никога не съм харесвал Торкумен. Засега съм го оставил в стаята, където го намерихме — все още жив, за щастие, — въпреки че очаквам да чуя гръм и мълнии от кралицата заради това, което му е причинено. Винаги го е обичала. Ба! Обикновено има по-добра преценка.