Братя Карамазови

I. Началото на кариерата на чиновника Перхотин

Пьотър Илич Перхотин, когото оставихме да тропа с всичка сила по здравата заключена порта на къщата на търговката Морозова, разбира се, най-накрая бе чут. Като чу това бясно тропане по вратата, Феня, която беше толкова уплашена преди два часа и все още от вълнение и „мисли“ не можеше да легне да спи, сега се уплаши отново почти истерично: внуши си, че пак тропа Дмитрий Фьодорович (макар че с очите си го видя как замина), защото така „нахално“ не можеше да тропа никой друг. Тя изтича при събудилия се портиер, който вече отиваше да види кой чука и взе да го моли да не го пуска. Но портиерът разпита чукащия и като чу кой е и че търси Федося Марковна по много важна работа, реши най-накрая да му отвори. Като влезе при Федося Марковна, пак в същата кухня, и след като „за сумление“ тя го помоли да позволи да влезе и портиерът, Пьотър Илич започна да я разпитва и моментално разбра най-важното: тоест, че Дмитрий Фьодорович, когато хукнал да търси Грушенка, грабнал от хавана чукалото, а се върнал без него, но с окървавени ръце: „И кръвта още капеше, просто капе от тях, просто капе!“ — разказваше Феня, която явно сама си беше създала този ужасен факт в разстроеното си въображение. Но окървавените ръце беше видял и самият Пьотър Илич, макар че кръв чак не капеше, и лично беше помогнал да се измият, но въпросът не беше колко скоро са изсъхнали, а къде именно е тичал с чукалото Дмитрий Фьодорович, тоест сигурно ли е, че е бил при Фьодор Павлович, и откъде толкова категорично следва това. На този въпрос Пьотър Илич наблягаше най-обстоятелно и макар че не можа нищо да научи твърдо, но все пак остана с убеждението, че Дмитрий Фьодорович не може да е притичал никъде другаде освен в къщата на родителя си и че следователно там непременно трябва нещо да е станало. „А когато се върна — прибави Феня с вълнение — и аз му признах всичко, тогава взех да го разпитвам: ами защо, миличък Дмитрий Фьодорович, и двете ви ръце са окървавени“, той направо бил й отговорил, че тази кръв е човешка и че току-що е убил човек — „направо си призна, направо ми се изповяда за всичко, но изведнъж хукна като луд навън. Аз седнах и почнах да мисля: къде ли хукна сега като луд? Ще отиде в Мокрое, мисля си, и ще убие там господарката. Тогава изтичах към квартирата му да го моля да не убива господарката, и пред Плотниковия дюкян, гледам, тъкмо ще заминава, а ръцете му вече не са в кръв“. (Феня беше забелязала и запомнила това.) Старата баба на Феня, колкото можа, потвърди всички показания на своята внучка. Като разпита за още някои неща, Пьотър Илич излезе от къщата в още по-голямо вълнение и безпокойство, отколкото беше влязъл.

Струваше му се, че за най-голяма сигурност и бързина би трябвало сега да отиде в дома на Фьодор Павлович да проучи не се ли е случило там нещо и ако се е случило, какво именно, и чак след като се убеди напълно, едва тогава да отиде при околийския, както беше вече твърдо решил. Но нощта беше тъмна, портата на Фьодор Павлович — здрава, трябва пак да чука, а с Фьодор Павлович се познаваше слабо — и ето ще го чуят, ще му отворят и изведнъж ще се окаже, че там нищо не се е случило, а присмехулникът Фьодор Павлович ще тръгне утре да разказва из града анекдота как посред нощ му е тропал на вратата непознатият чиновник Перхотин, за да пита дали не го е убил някой. Скандал! А от скандали Пьотър Илич се боеше най-много на света. Но въпреки това увляклото го чувство беше толкова силно, че той тропна злобно с крак по земята, изруга се пак и незабавно се отправи в друга посока, вече не към Фьодор Павлович, а към госпожа Хохлакова. Ако тя, мислеше той, отговори на въпроса: тя ли е дала три хиляди рубли днес, в еди-колко си часа, на Дмитрий Фьодорович, то в случай на отрицателен отговор веднага ще отиде при околийския, без да се отбива у Фьодор Павлович; а в противен случай ще отложи всичко за утре и ще се прибере в къщи. Естествено, веднага става ясно, че решението на младия човек да отиде в нощен час, почти в единадесет, в къщата на съвсем непознатата светска дама, да я вдигне може би от леглото, за да й зададе такъв странен за обстановката въпрос, криеше може би много повече шансове за скандал, отколкото ако отидеше у Фьодор Павлович. Но така се случва понякога, особено в случаи като този, с решенията на най-точните и флегматични хора. А Пьотър Илич в този миг ни най-малко не беше флегматик! Той после цял живот си спомняше как непреодолимата тревога, която го обземаше постепенно, се превърна накрая в мъчение и го завладя против волята му. Разбира се, той все пак се ругаеше през целия път, задето отива при тази дама, „но ще изясня, ще изясня всичко това докрай!“ — повтаряше си той за десети път, скърцайки със зъби, и изпълни намерението си — изясни го.