— Ето бележката — обърна се тя бързо към Пьотър Илич. — Вървете, спасявайте. Това е велик подвиг от ваша страна.
И тя го прекръсти три пъти. Изтича дори да го изпрати до антрето.
— Колко съм пи благодарна! Няма да повярвате колко съм ви благодарна сега, че дойдохте първо при мене. Как се е случило да не сме се срещали с вас? За мене ще е голяма чест да ви приемам и занапред в моя дом. И колко ми е приятно да чуя, че служите тука… и то с такава точност, с такава находчивост… Но те трябва да ви ценят, те трябва най-сетне да ви разберат, и всичко, което бих могла да направя за вас, повярвайте… О, как обичам младежта! Аз съм влюбена в младежта! Младите хора са основата на цяла сегашна многострадална наша Русия, те са цялата й надежда… О, вървете, вървете!…
Но Пьотър Илич вече беше изхвърчал навън, иначе тя нямаше така скоро да го пусне. Впрочем госпожа Хохлакова му направи доста приятно впечатление, което дори донякъде смекчи тревогата му, че се беше забъркал в такъв неприятен случай. Вкусовете биват извънредно различни, това е известно. „Тя изобщо не е толкова стара — помисли той с приятно чувство, — напротив, аз бих я взел за нейна дъщеря.“
Колкото до самата госпожа Хохлакова, тя беше просто очарована от младия човек. „Такова умение, такава акуратност, и то от такъв млад човек в наше време, при това с такива обноски и такава външност. А казват за съвременните млади хора, че нищо не умеят, пък ето ви пример“ и т.н., и т.н. Така че за „ужасното произшествие“ тя просто дори забрави и едва когато си лягаше в леглото и изведнъж пак си припомни „колко близо до смъртта е била“, прошепна: „Ах, това е ужасно, ужасно!“ Но тутакси заспа най-дълбок и сладък сън. Впрочем не бих се простирал върху тия дребни и епизодични подробности, ако тази току-що описана от мен ексцентрична среща между младия чиновник и съвсем не старата още вдовица не бе послужила по-късно за основа на цялата жизнена кариера на този точен и акуратен млад човек, което с изумление се помни и досега в нашия градец и за което може би и ние ще кажем някоя и друга думица по-специално, когато приключим нашия дълъг разказ за братя Карамазови.
II. Тревогата
Нашият околийски Михаил Макарович Макаров, запасен подполковник, преименуван в надворен съветник236, беше вдовец и добър човек. Той дойде в нашия град едва преди три години, но беше пече заслужил всеобщото предразположение главно с това, че „умееше да обедини обществото“. Винаги имаше гости и изглежда, че и той самият не можеше да живее без гости. Непременно всеки ден някои обядваше в дома му, поне двама, поне само един гост, но без гости не сядаха на трапезата. Даваше и нарочни обеди под различни, понякога дори неочаквани предлози. Поднасяха се ястия, макар не изискани, но изобилни, приготвяха се прекрасни млинове, а вината, макар и не с кой знае какви качества, бяха в изобилни количества. Във входната стая имаше билярд със съвсем прилична обстановка, тоест дори с картини с английски ездитни коне в черни рамки по стените, което, както е известно, е необходимото украшение за всяка билярдна стая в ергенска къща. Всяка вечер се играеха карти, ако ще поне едно каре. Но доста често се събираше и цялото най-добро общество на нашия град, с маминките и дъщеричките, за да потанцуват. Михаил Макарович, макар да беше вдовец, живееше семейно, защото при него беше дъщеря му, отдавна овдовяла и от своя страна майка на две госпожици, внучки на Михаил Макарович. Госпожиците бяха вече поотраснали и отгледани, с нелоша външност, весел нрав и макар всички да знаеха, че нямат никаква зестра, все пак привличаха в къщата на дядо си нашата светска младеж. В работата си Михаил Макарович не беше от най-вещите, но длъжността си изпълняваше не по-зле от мнозина други. Откровено казано, беше човек доста необразован и дори безгрижен по отношение ясната представа за границите на административната си власт. Някои реформи на нашето време той не че не можеше да разбере напълно, но ги разбираше с известни, понякога твърде явни грешки, и то съвсем не поради някаква особена неспособност, а просто поради лекомисления си характер, защото все не му оставаше време да вникне. „Аз имам, господа, душа повече военна, отколкото гражданска“ — казваше сам за себе си. Дори за основите на селската реформа все още като да не беше придобил окончателна и твърда представа и се запознаваше с тях, така да се каже, с течение на годините, обогатявайки познанията си практически и случайно, а същевременно той самият беше помешчик. Пьотър Илич беше сигурен, че таза вечер непременно ще срещне у Михаил Макарович някой гостенин, само не знаеше кого именно. А в същност тъкмо, в този момент у него играеха карти прокурорът и нашият земски лекар Варвински, млад човек, току-що пристигнал, от Петербург, един от бляскаво завършилите Петербургската медицинска академия. Прокурорът пък, тоест помощник-прокурорът, когото обаче всички наричаха прокурор, Иполит Кирилович, беше особен човек, не беше стар, само, на тридесет и пет години, но много предразположен към охтика, при това женен за много дебела и бездетна дама, самолюбив и гневлив, с твърде солиден ум обаче и дори с добра душа. Цялото нещастие на характера му май беше там, че се поставяше по-високо, отколкото позволяваха истинските му достойнства. И затова постоянно изглеждаше неспокоен. При това имаше известни възвишени и дори художествени претенции, например за психологичност, за особено познаване на човешката душа, за особена дарба да разбира престъпника и неговото престъпление. В този смисъл се смяташе донякъде незачетен и подценен в службата и беше винаги убеден, че там, във висшите сфери, не са го оценили и че има врагове. В мрачни минути заплашваше дори да напусне и да стане адвокат по углавни дела. Неочакваният случай Карамазови с отцеубийството сякаш го разтърси цял: „Това е такъв случай, че може да се разчуе в цяла Русия.“ Но така вече много изпреварвам събитията.
вернуться
236
… запасен подполковник, преименуван в надворен съветник… — Надворен съветник, според Специалния указ (Табель о рангах) на Петър I от 1722 г., просъществувал до 1917 г. и съдържащ 14 класа, е граждански чин от VII клас (вж. по-подробно бел. в т.7, стр.636). — Бел. С.Б.
