Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Какво, Борисич, мене ли търсиш?
— Не, не вас — сякаш се смути изведнъж ханджията, — защо да ви търся? Ами вие… къде бяхте?
— Защо си така оклюмал? Сърдиш ли се нещо? Чакай, още малко и си лягаш… Колко е часът?
— Трябва да е вече към три. Дори сигурно минава.
— Ще свършим, ще свършим.
— Моля ви се, няма нищо. Даже до когато обичате… „Какво ли му е?“ — мина му през ум и той се втурна към стаята, където играеха момичетата. Но там я нямаше. В синята стая също я нямаше; само Калганов дремеше на канапето. Митя надзърна зад завесата — тя беше там. Седеше в ъгъла, на сандъка, и заровила глава и ръце върху леглото до нея, горчиво плачеше, като се мъчеше с всички сили да се сдържи и да не се издаде гласно, да не я чуят. Като видя Митя, му направи знак да се приближи и когато той дойде, стисна му силно ръката.
— Митя, Митя, та аз го обичах! — започна шепнешком. — Толкова го обичах през всичките тези пет години, през цялото, цялото това време! Него ли съм обичала, или само собствената си злоба? Не, него! Ох, него! Лъжа, че съм обичала само злобата си, а не него! Митя, та аз бях само на седемнадесет години тогава, той беше толкова нежен с мене, толкова весел, пееше ми песни… Или ми се е сторил такъв тогава, понеже бях малка глупачка… А сега, Господи, това не е същият, изобщо не е той. А и в лице не е той, изобщо не е той. И в лице не го познах. Като пътувах насам с Тимофей, все си мислех, през целия път си мислех: „Как ли ще го срещна, какво ли ще каже, как ли ще се гледаме!…“ Душата ми цяла замираше, и ето, той все едно ме заля с кофа помия. Приказва като някой даскал: все разни учени работи, важни, посрещна ме толкова важно, че направо се видях в чудо. Не ме остави да гъкна. Първо мислех, че се срамува пред този неговия дългуч поляк. Седя, гледам ги и си мисля: „Защо така нямам какво да си кажа с него?“ Знаеш ли, жена му го е развалила, онази, дето тогава ме заряза и се ожени за нея… Тя го е преобразила така. Митя, какъв срам! Проклети да са, проклети да са тези пет години, проклети! — И тя пак се обля в сълзи, но не му пусна ръката, здраво се държеше за нея.
— Митя, гълъбче, почакай, не си отивай, искам да ти кажа една думичка — прошепна тя и изведнъж вдигна лице към него. — Слушай, кажи ми ти, кого обичам? Аз тука обичам един човек. Кой е този човек — това ми кажи. — Върху подпухналото й от сълзите лице светна усмивка, очите й сияеха в полумрака. — Одеве като влезе един левент и ми се сви сърцето. „Идиотка, ето този, когото обичаш“ — така ми прошепна веднага сърцето. Влезе ти — и всичко светна. „Но от какво го е страх?“ — мисля си. А ти се беше уплашил, много се беше уплашил, не можеше да говориш. Не може от тях да го е страх, си мисля, как може ти от някого да се уплашиш? От мене го е страх, си казвам, само от мене. Но нали ти е разказала Феня, глупчо такъв, как извиках на Альоша от прозореца, че съм обичала Митенка само едничък час, а сега заминавам да обичам… друг. Митя, Митя, как съм могла, идиотка такава, да помисля, че обичам друг след тебе! Прощаваш ли ми, Митя? Прощаваш ли ми, или не? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме?
Тя скочи и го хвана с двете ръце за раменете. Митя, ням от възторг, гледаше очите, лицето, усмивката й и изведнъж я прегърна силно и взе да я целува.
— А ще ми простиш ли, дето те мъчих? Та аз от злоба измъчих всички ви. Онова старче нарочно от злоба го подлудих. Помниш ли как ти веднъж у дома пи и строши чашата? Запомнила съм го това и днес също строших една чаша, за „моето подло сърце“ пих! Митя, соколе мой, защо не ме целуваш? Целуна ме веднъж, пък се дръпна, гледа, слуша… Какво ще ме слушаш! Целувай ме, целувай ме по-силно, ей така. Като ще обичаш, обичай! Робиня ще ти стана, робиня за цял живот! Сладко е да си робиня… Целувай ме! Бий ме, мъчи ме, направи ми нещо… Ох, наистина заслужавам да ме мъчат… Стой! Почакай, после, не искам така… — внезапно го отблъсна тя. — Махни се Митка, ще ида сега да се напия, искам да съм пияна, сега ще се напия и ще танцувам, искам, искам!
Изтръгна се от ръцете му и излезе. Митя я последва като пиян. „Нека, нека, каквото и да се случи сега — заради една минута давам целия свят“ — мина му през ум. Грушенка наистина изпи на един дъх още една чаша шампанско и изведнъж много я хвана. Тя седна на предишното си място в креслото с блажена усмивка. Бузите й пламнаха, устните й поаленяха, искрящите и очи се премрежиха, страстният й поглед зовеше. Дори Калганов като че нещо го бодна в сърцето и той отиде при нея.
— А ти усети ли как те целунах одеве, когато спеше? — рече му тя нежно. — Напих се сега, това е… А ти не си ли се напил? Ами Митя защо не пие? Защо не пиеш, Митя, аз пих, а ти не пиеш…