Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Премного коджировци
В малката пивница в покрайнините на града въздухът бе изпълнен с миризма на горящо дърво и варено. Постройката беше просто една барака — без под, с дъска вместо маса и няколко пръснати наоколо ниски столчета. Навън последните отблясъци на залеза изглеждаха, сякаш някоя далечна сграда се е подпалила и обикалящите над пагодата Тоджи врани приличаха на черна пепел, която се вдига от пламъците.
Край пригодената маса седяха трима-четирима дребни търговци и някакъв монах, а в ъгъла няколко надничари хвърляха облози кой кого ще черпи, като за целта подмятаха една медна монета с прекарана през дупката в средата клечка.
— Този път Йошиока Сеиджуро наистина загази здравата! — заяви единият от търговците. — Поне що се отнася до мен, не бих могъл да съм по-щастлив! Наздраве!
— И аз пия за това! — обади се друг.
— Още саке! — подвикна трети на съдържателя.
Всички пиеха бързо и на равни глътки. Скоро завесата на пивницата пропускаше само съвсем бледа светлина и един от посетителите измуча:
— Не мога да видя дали си вдигам чашата към носа или към устата, толкова е тъмно. Я светнете!
— Чакай малко. Ще се погрижа — отвърна вяло съдържателят.
Скоро от откритата кирпичена пещ заизлизаха пламъци. Колкото по-тъмно ставаше навън, толкова повече червенееше огънят.
— Всеки път като си помисля за това, побеснявам — възмути се първият от мъжете. — Само колко пари ми дължат тия за рибата и дървените въглища! На доста възлиза, да ви кажа. Че вижте само колко им е голямо училището! Бях се зарекъл да си взема парите в края на годината и какво става, като отивам там? Онези бикоглавци от Йошиока препречили входа и заплашват всеки. Да имат наглостта да изхвърлят заемодавците си, честните хора, които години наред са им продавали на вересия!
— Няма полза сега да се вайкаш. Станалото — станало. Освен това след онзи двубой на Рендаиджи те има за какво да плачат, не ние.
— Ох, вече не ме е яд. Получиха си заслуженото.
— Представяте ли си Сеиджуро да се просне почти без да се е бил?!
— Вие видели ли сте го?
— Не, но чувах от един, който е гледал. Мусаши го свалил на земята с един-единствен удар. И при това с дървена сабя. Осакатял е за цял живот, казвам ви.
— Какво ще стане с училището?
— Не върви на добре. Учениците са тръгнали да търсят Мусаши, за да му отмъстят. Ако не го убият, съвсем ще се опозорят. Името Йошиока ще стане символ на срама. А Мусаши е толкова силен, че всички смятат, дето единственият човек, който може да го надвие, е Деншичиро, по-малкият от братята. Търсят го навсякъде.
— Не знаех, че имало и по-малък брат.
— Надали някой и знаеше, но както чувах, той е по-добър със сабята. Бил черната овца на семейството. Никога не си показва носа в училището, освен ако има нужда от пари. Прекарва си цялото време в ядене и пиене, на вересия заради прочутото му име. Цеди пари от хората, които са уважавали баща му.
— Добра двойка са тези. Как така изтъкнат мъж като Йошиока Кемпо се е сдобил с двама такива сина?
— Това само сочи, че не всичко е в кръвта!
До пещта в пиянски унес се беше отпуснал някакъв ронин. Седеше там от доста време и собственикът го бе оставил на мира. Сега обаче го вдигна.
— Моля ви, дръпнете се малко назад, господине — каза той, докато слагаше още подпалки в огъня. — Може да ви се запали кимоното.
Зачервените от сакето очи на Матахачи бавно се отвориха.
— М-м, м-м. Ясно, ясно. Само ме оставете сега.
Тази пивница не беше единственото място, където Матахачи чуваше за двубоя при Рендаиджи. Случката бе на езика на всички и колкото по-известен ставаше Мусаши, толкова по-ужасно започваше да се чувства неговият непрокопсан приятел.
— Я донеси още едно — подвикна той. — Няма нужда да го грееш, само ми го сипи в чашата.
— Добре ли сте, господине? Лицето ви е страшно бледо.
— Това какво ти влиза в работа?! Лицето си е мое, нали така?
Той отново се опря на стената и скръсти ръце.
„В скоро време ще им покажа аз на тях, помисли си. Сабленото изкуство не е единственият път към успеха. Дали ще забогатееш, ще се сдобиеш с някакво звание, ще станеш престъпник — стига да се издигнеш до върха, всичко е в реда на нещата. И Мусаши, и аз сме по на двайсет и три. Не много от онези, които на такава възраст си създават име, свършват добре после. Докато станат на трийсет, вече са стари и грохнали — остарели деца чудо.“