Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Как се казва той?
— Мацуо Канаме.
— О, добре познавам Канаме. Виждам се с него всеки път, когато ходя в дома на Коное, а и той идва понякога да ни посети.
— Наистина ли?
— Колко е малък светът, а, майко? Лелята на този младеж е съпруга на Мацуо Канаме.
— Нима?! — възкликна Мийошу.
Тя пристъпи встрани от огъня и постави пред тях съдовете за чая. Не можеше да има съмнение, че безупречно познава чайната церемония. Движенията й бяха изискани и при все това естествени, тънките й ръце се движеха изящно. Даже на седемдесет тя изглеждаше като въплъщение на женското изящество и хубост.
С чувство на силно неудобство Мусаши седна с кръстосани нозе в, както се надяваше, същата стойка като Коецу. За ядене към чая имаше едно просто печиво, наречено манджу от Йодо. То обаче бе изискано поднесено върху зелено листо, каквито не се намираха в околното поле. Мусаши знаеше, че за поднасянето на чая има строго определени правила, също както за използването на сабята, и докато гледаше Мийошу, се възхищаваше на това, как тя ги владее. Сравни я с някой майстор на хладното оръжие и си помисли: „Тя е безупречна! Не оставя място, откъдето да я нападнат.“ Докато старата жена отцеждаше листенцата от чая, той долови у нея същото неземно самообладание, като у някой отличен боец със сабя, готов да нанесе удар. „Това е Пътят, помисли си Мусаши, същината на всяко изкуство. За да бъдеш безупречен в каквото и да било, трябва да владееш този Път.“
Насочи внимание към чаената купичка пред себе си. Сега за първи път му поднасяха да пие по такъв начин и нямаше и най-малка представа какво да прави сега. Купичката го изненада, понеже му напомни нещо, направено от дете по време на игра с пясък. И въпреки това на фона на цвета на тази купичка чаената пяна имаше по-ведър и безметежен вид от самото небе.
Погледна безпомощно към Коецу, който вече бе изял парченцето си и нежно държеше с две ръце купичката, както човек би държал нещо топло в студена нощ. Изпи чая на две-три глътки.
— Господине — обади се колебливо Мусаши, — аз съм само едно неуко момче от село и нищичко не знам за чайната церемония. Дори не съм сигурен как трябва да изпия чая си.
— Мълчете, драги, това е без значение — смъмри го благосклонно Мийошу. — В пиенето на чай не трябва да има нищо превзето или тайнствено. Щом сте от село, пийте го така, както бихте го пили там.
— Няма ли да ви смущавам?
— Не, разбира се. Доброто поведение не е въпрос на правила. То идва първо от сърцето. Нали същото е и при сабления бой?
— Ако се погледне така, да.
— Щом се притеснявате дали пиете както трябва, няма да се насладите на чая. Когато си служите със сабята, не може да позволявате на тялото да се стяга прекалено много. Това ще наруши съзвучието между оръжието и духа ви. Не е ли така?
— Да, госпожо.
Мусаши несъзнателно сведе глава и зачака старата монахиня да продължи с напътствията си.
Тя се засмя леко и звънливо.
— Чуйте ме само! Говоря за сабления бой, от който не разбирам нищо.
— Сега ще си изпия чая — заяви Мусаши с подновена увереност.
Краката му се умориха от тържественото седене и той ги кръстоса пред себе си така, че да му е по-удобно. Бързо пресуши чаената купичка и я остави на място. Чаят беше много горчив. Дори и от учтивост не можеше да се насили да каже, че е бил добър.
— Ще искате ли още една чаша?
— Не, благодаря, това беше съвсем достатъчно.
Какво хубаво намират тези хора в такава горчива течност? Защо продължават така сериозно да разговарят за „простата чистота“ на нейния дъх и всякакви такива неща? Макар да не му се удаваше да разбере това, Мусаши не можеше да се отнася към своя домакин иначе, освен с възхищение. В крайна сметка, реши той, в чая трябва да има нещо повече, отколкото той открива; иначе това питие нямаше да стане център на цял един начин на мислене за изкуството и живота. Нито пък велики мъже като Хидейоши и Иеясу щяха да проявяват такова внимание към чая.
Мусаши си спомни, че Ягю Секишусай бе посветил старините си на Пътя на чая, а Такуан също му беше говорил за достойнствата на тази напитка. Докато гледаше към купичката и бялата покривка под нея, изведнъж си представи белия божур от градината на Секишусай и отново почувства тръпката, която изпита пред него тогава. Сега, необяснимо защо, купичката го поразяваше по същия начин. За миг се зачуди дали не си е поел шумно дъх.
Протегна ръка, вдигна нежно чашата и я постави на коляното си. Очите му светеха, докато я разглеждаше; изпита непознато преди вълнение. Докато изучаваше дъното на съда и следите от лопатката на грънчаря, усети, че тази черти имат същата изразителност като начина, по който Секишусай разряза стеблото на божура. И тази обикновена на вид купичка бе дело на гений. Тя разкриваше някакво тайнствено озарение.