Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
„Щом искат да берат зеленина, защо не почакат, докато се позатопли и наоколо има повече хора? Тогава ще има много цветя и растения. Ако ли пък са искали да се порадват на чайна церемония, защо си дават труда да влачат чайника и чашите чак дотук? Известно и състоятелно семейство като тяхното със сигурност ще има у дома си изискана стая за чай.“
„Да не би заради рисуването?“
Като се загледа в гърба на Коецу, Мусаши откри, че ако се наклони малко настрана, може да види движенията на четката му. Художникът рисуваше единствено линиите на течащата вода и не отделяше очи от тясното поточе, което се виеше през сухата трева. Съсредоточил се бе само върху водата и упорито се опитваше да улови нейното протяжно движение. Най-важното обаче изглежда му убягваше. Без да се спира от това, той продължаваше пак и пак да чертае своите линии.
„Хм, помисли си Мусаши, рисуването явно не е толкова лесно, колкото изглежда.“ За момент скуката му премина и той пленен се загледа в следите от Коецувата четка. Коецу, хрумна му, трябва да се чувства до голяма степен както той, когато застава лице в лице с гола сабя срещу някой противник. В даден миг усеща, че сякаш се разтваря и се слива с природата наоколо — не, думата не е „усеща“, тъй като всяко усещане се изличава в мига, в който неговата сабя прониже противника. Всичко е в този вълшебен миг на преодоляване на самия себе си.
„Коецу още гледа на водата като на свой враг, продължи да разсъждава Мусаши. Ето защо не може да я нарисува. Преди да успее, трябва да се слее в едно с нея.“
Понеже нямаше какво да прави, отегчението му взе да преминава в унес и това го стресна. Не бива да си позволява да се отпусне, дори за миг. Трябва да си тръгва оттук.
— Простете, че ви притесних — обади се той изведнъж и пак се зае да връзва сандалите си.
— О, нима ще си тръгнете така скоро? — попита Мийошу.
Коецу спокойно се извърна и каза:
— Не можете ли да останете още малко? Сега майка ще приготви чая. Допускам, вие сте, който тази сутрин е имал двубой с учителя на дома Йошиока. Малко чай след битката ще ви е от полза, поне така казва господарят Маеда. Също и Иеясу. Чаят е добър за духа. Съмнявам се дали има нещо по-добро от него. По мое мнение действието се ражда от покоя. Останете и да поговорим. Ще дойда при вас.
Значи Коецу знае за двубоя! Може би това не е толкова изненадващо — Рендаиджи не е далеч, само през едно поле оттук. По-интересен е въпросът, защо досега не каза нищо за това. Да не би просто да се отнася към такива неща като към част от друг свят, различен от неговия? Мусаши повторно погледна майката и сина и пак седна на мястото си.
— Щом настоявате — каза той.
— Нямаме много да предложим, но се радваме на присъствието ви при нас — увери го Коецу.
Той сложи капака на мастилницата си и я постави върху рисунките, за да ги задържи да не отлетят встрани. Капакът в ръцете му блещукаше като рояк светулки. Обкован бе изглежда с плътно злато, обложено със сребро и седеф.
Мусаши се приведе да я разгледа. Сега, сложена върху килима, кутийката вече не блестеше така ярко. Видя, че в нея нямаше съвсем нищо, направено да привлича вниманието; хубостта й бе тази на позлатата и цветната живопис в крепостите от периода Момояма, многократно умалени. Нещо в нея загатваше също голяма старинност. Потъмнялата повърхност напомняше за стара слава. От целия предмет лъхаше някакво спокойствие.
— Сам съм я направил — отбеляза скромно Коецу. — Харесва ли ви?
— О, вие и изделия от лак ли можете да правите?
Коецу само се усмихна. Гледаше този младеж, който явно се възхищаваше на човешката сръчност повече, отколкото на красотата на природата и развеселен си мислеше: „В крайна сметка, той не е от столицата.“
Без да съзнава високомерното отношение на Коецу, Мусаши съвсем откровено заяви:
— Наистина е красива.
Не можеше да отдели очи от мастилницата.
— Казах, че съм я правил сам, но всъщност стихотворението отгоре е писано от Коное Нобутада, тъй че може да се каже, че сме я правили заедно.
— За онова семейство Коное, от което произхождат императорските регенти, ли става дума?
— Да. Нобутада е син на предишния регент.
— Съпругът на леля ми от дълги години служи на семейство Коное.