Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Смъртта.
Куру Кан постави лещите пред очите си и се вгледа в Брис.
— Значи разбираш. Знаех си, че ще разбереш. Брис, не съществува Крепост на Смърт. Задачата ти? Нищо освен тази нощ да правиш компания на един старец.
Кралският защитник потърка чело. Едва държеше клепачите си отворени и беше неописуемо премръзнал. И ужасно уморен.
— Нашето маниакално трупане на богатство — продължи Куру Кан. — Главоломното ни движение напред, все едно че движението е цел, а целта е по самата си природа нещо добродетелно. Нашата липса на състрадание, което ние наричаме „реализъм“. Крайността на присъдите ни, нашата самоубеденост в правотата ни — всичко е бягство от смъртта, Брис. Всичко е едно огромно отрицание, задушено в семантики и евфемизми. Храброст и саможертва, патос и поражение, все едно че животът е някаква надпревара, която можеш да спечелиш или да загубиш. Все едно че смъртта е арбитър на смисъла, мигът на окончателната присъда, а над всичко, присъдата е нещо, което трябва да се даде, а не да я получиш.
— Нима бихте предпочели да въздигнем в култ смъртта, Цеда?
— Също толкова безсмислено. Човек няма нужда от вяра, за да умре, човек все едно умира. Говорех за систематично отрицание, а тя наистина във всяко отношение е систематична. Самата тъкан на нашия свят, тук и може би навсякъде другаде, е усукана около това… несъществуване. Би трябвало да има Крепост на Смърт, разбираш ли? Щеше ли да е уместна? Най-уместната. Трябва да е съществувала някога. Може би дори бог, някой ужасен скелет върху трон от кости, въртене и танц на студенокраки мухи за корона. Но ето ни нас, и не сме й дали никакво лице, никаква форма, никакво положение в цялата ни сложна схема на съществуване.
— Навярно защото е самата противоположност на съществуването…
— Но не, Брис, не е. Блудния да ни вземе, смъртта е навсякъде около нас. Газим по нея, вдишваме я, всмукваме миризмата й в дробовете и с кръвта си. Храним се ежедневно с нея. Процъфтяваме сред гниене и развала.
Брис го изгледа замислено.
— Струва ми се, че самият живот е празненство на отрицанието. Отрицанието, за което говорите, Куру Кан. Нашето бягство… ами, да избягаш означава да се издигнеш над костите, над пепелищата, над онова, което е паднало.
— Да избягаш — къде?
— Вярно. Никъде, но другаде. Чудя се дали това, което казахте, е проявено у същества като Кетъл и онази крадла, Шурк Елале…
Старецът вдигна рязко глава и очите му изведнъж светнаха много будно зад лещите.
— Моля? Какво каза?
— Ами, говорех за онези, които наистина са отрекли смъртта, Цеда. Онова дете, Кетъл…
— Пазачката на Азат? Тя е немряща?
— Да. Сигурен съм, че го споменах…
Куру Кан се изправи.
— Сигурен ли си в това? Брис Бедикт, тя е немряща, така ли?
— Да. Но не разбирам…
— Ставай, Брис. Тръгваме. Веднага.
— Всичко е заради падналите — каза Кетъл. — Те искат отговори. Няма да си отидат, докато не получат отговори.
Шурк Елале изрита насекомото, пропълзяло на ботуша й.
— Отговори за какво?
— Защо са умрели.
— Няма отговори — отвърна Шурк. — Хората просто умират. Умират. Винаги умират.
— Ние не умряхме.
— О, да.
— Е, не се махнахме.
— Според това, което чух, те също, Кетъл.
— Вярно. Чудно защо не се сетих за това.
— Защото си умряла на десет годинки.
— Добре, а сега какво да правя?
Шурк огледа обраслия с тръни разровен двор.
— Ти ми го подсказа и затова съм тук. Каза, че мъртвите се сбират. Сбират се наоколо, трупат се извън стените. Можеш ли да говориш с тях?
— Че защо? Не казват нищо интересно.
— Но би могла, ако се наложи.
Кетъл сви рамене.
— Предполагам.
— Добре. Помоли ги за доброволци.
— За какво?
— Искам да дойдат с мен. На разходка. Тази нощ и утре през нощта пак.
— Защо, майко?
— Кажи им, че ще видят повече злато, отколкото могат да си представят. Ще научат тайни, които малцина в това кралство знаят. Кажи им, че ще ги заведа да разгледат Данъчното хранилище и кралската съкровищница. Кажи им, че е дошло време за забавление. В плашене на живите.
— Защо призраците ще искат да плашат живите?
— Знам, идеята е странна, но предричам, че ще открият, че са много добри в това. И предричам, че ще им е много забавно.
— Но как ще го направят? Те са призраци. Живите не могат да ги видят дори.