Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Аделхайд бе приготвила момчетата да спят. Леглата им бяха още в стаята на Даг, където бяха преместени по време на болестта на госпожица Крюсе, но тя оставяше вратата отворена през нощта.
Тя стоеше пред огледалото в Стаята на госпожицата, но не се поглеждаше в очите, защото не искаше да види отчаянието, изписало се на лицето й. Гледаше само косата си, докато я решеше с четката — всекидневен навик, преди да слезе за вечеря в залата. Не й се мислеше за храна, но трябваше да слезе долу по стълбището.
Никой от Аделхайд и Стария Даг не яде както трябва и никой не каза и дума. После тя прошепна тихо „Лека нощ!“ и се насочи към преддверието, готова да поеме към една мъчителна вечер и безсънна нощ.
Тогава Стария Даг се покашля и тихо я помоли:
— Можеш ли да останеш още малко тук тази вечер?
Думите бяха толкова неочаквани за Аделхайд, че тя спря неподвижно на прага — сякаш искаше отново да ги чуе. Обърна се бавно и погледна учудено към него. Напрегнатият й поглед толкова явно говореше за дълбокото й страдание, че Стария Даг забрави всичко и се загледа безмълвно в нея, прониквайки в отчаянието й…
Без да каже дума, той се приближи до нея и я прегърна през раменете, като я поведе към старата стая. Натисна бравата и вратата се отвори изцяло.
Беше нощ и мрак, но Стария Даг донесе сух мъх и брезова кора, за да запали сухите брезови цепеници в камината там. Искрата на кремъка накара Аделхайд да се напрегне и да застане нащрек, докато пламъкът на огъня прогони тъмнината и напълни всичко там със спомени за толкова много неща.
— Можем да поседнем за малко тук — рече Стария Даг, след като запали огъня и сложи два стола до камината.
Аделхайд изви стола си така, че да може да вижда цялата стая. Старите зеленикави стъкла на прозорците сега оживяха заради игривите пламъци, дебелите пънове стояха като тъмни очи насред златните светкавици на огъня. Оръжията под гредите и по стените винаги бяха придавали според Аделхайд особена строгост на старата стая. Виждаше ги като свидетели на едно време, когато човешкото съществуване е било още диво и сурово, лишено от милост. Но заради спомените от последните години и особено заради случилото се в последно време старата стая сега не й се струваше толкова безкрайно чужда. И сега човешкото съществуване бе сурово, сурово и диво, безмилостно.
Помисли си, че не е била тук от Коледа насам, спомни си хубавите моменти, които бе имала тук със златна неизразима радост насред цялата й мъка. Да, спомни си първата Коледа тук, в Бьорндал, припомни си радости и скърби, които бе преживяла тук, а след това и онази дъждовна есенна вечер, най-ярката в живота й, когато Стария Даг каза на Младия Даг, че ще бъде щастлив с нея.
Много неща се бяха случили и спомените сега оживяха вътре в нея. С широко отворени очи тя гледаше към пламъците на камината, сякаш не бяха пламъци, а образи, които се редуваха един след друг.
Гласът на Стария Даг я извади от унеса на спомените. С основание той мислеше, че тя си спомня за баща си.
— Да, много неща се надигат в съзнанието на човек, когато някой близък си отиде, за да не се върне повече никога — рече той. — Често ми се струва, че ние, хората, само след такава загуба ставаме такива, каквито всъщност би трябвало да бъдем винаги. Тогава нашият поглед прозира съвсем лесно и вижда отвъд онова, с което дребнавият ни разум обикновено се занимава и което изкривява толкова много за нас образа на нашите близки. Едва след това ние мислим повече за доброто, което е било в тях и което вероятно сме могли да разгърнем… ако сме се осланяли преди всичко на него и ако сме им показвали, че го виждаме. Да, ние твърде малко мислим за това как да си помогнем един на друг.
Изричайки тези думи, Стария Даг мислеше не само за себе си, но и за Аделхайд; дори не можеше да заподозре колко болезнено щеше да я засегне това и той я погледна изненадано, когато тя изведнъж избухна в плач. Но отново втренчи очи в пламъците, докато тя изплаче на глас болката си, както я бе виждал да го прави единствено след смъртта на първите й момчета. Той гледаше в жаравата, а в очите му нямаше милост. Те сякаш гледаха спокойно, далеч, към нещо безкрайно отвъд стените на старата стая.
Аделхайд се поуспокои, когато стоновете на сърцето й отекнаха в един финален стон. Огънят в камината бе преминал в тихо жужене. Самотни мънички пламъчета продължаваха да играят около останките от пъновете и Стария Даг гледаше тихата жар, подпрял глава на ръката си.